През това време Джорджия беше обяснявала за акулата и феномена, на който бяха станали свидетели току-що, но Мей не бе чула и дума. Сега Джорджия стоеше на върха на стълбата и махаше с ръка, надявайки се това да е било достатъчно, тъй като вече нямаше с какво да нахрани акулата. Представлението беше приключило.
– Ами, дами и господа, това беше – каза Мей, благодарна за възможността да се измъкне и да проследи Калден. Каза довиждане, благодари на Джорджия и бързо се отправи по тъмния коридор.
Мярна силуета му, който излизаше през една далечна врата, и забърза ход, като се стараеше да не тресе камерата и да се сдържи да извика след него. Вратата водеше до новинарското студио, което беше достатъчно логично място за посещение след изминалите събития.
– Да надникнем какво се случва при новинарите – каза тя, знаейки, че всички в стаята ще я очакват след двайсетината крачки, който я деляха от вратата. Също така знаеше, че камерите в коридора над вратата ще са заснели Калден и че рано или късно ще може да разбере дали наистина е бил той. Всеки един миг в Кръга се заснемаше от една или друга камера, обикновено от три, и проследяването на нечии движения беше въпрос на няколко минути работа.
Докато приближаваше вратата, Мей си мислеше за ръцете на Калден върху тялото си. За ръцете му, които се протягат надолу и го притискат дълбоко в нея. Чу дълбокия ек на гласа му. Усети вкуса му, като на влажен, свеж плод. Ами ако успее да го открие? Не можеше да го заведе в тоалетната. Или пък можеше? Щеше да намери начин.
Отвори вратата към студиото – широко помещение, което Бейли беше проектирал по подобие на едновремешните вестникарски редакции: със стотина ниски кабинки, пръснати навсякъде телеграфни апарати, часовници и ретро аналогови телефони на всяко бюро, с редица бели копчета под циферблата, които примигваха неравномерно. Имаше стари принтери, факсове, пишещи и печатарски машини. Разбира се, всичко беше просто декор. Нито едно от устройствата не работеше. Новинарите, които в момента гледаха Мей, усмихваха се и поздравяваха нея и всичките й зрители, събираха голяма част от материалите си чрез Очите на промяната. До този момент вече имаше над сто милиона достъпни камери по цял свят, което правеше личния репортаж излишно скъп и опасен, да не говорим за разхода на енергия.
Докато вървеше през стаята, новинарите й помахваха неуверено, в случай че визитата е официална. Мей им връщаше поздрава, докато сканираше наоколо, съзнавайки колко разсеяна изглежда. Къде се дяна Калден? Имаше само един изход и тя се запъти нататък, като кимаше и махаше, докато не стигна до вратата в далечния край. Отвори я, примижа срещу ослепителната светлина и го видя. Пресичаше обширната зелена ливада покрай новата скулптура от онзи китайски дисидент – припомни си, че скоро ще трябва да я отрази, даже може би още днес. Точно в този момент той се обърна за секунда, сякаш да провери дали Мей все още го следва. Погледите им се засякоха и по лицето му пробяга едва забележима усмивка, преди отново да се извърне и бързо да свие покрай „Периода на Петте династии“.
„Накъде си тръгнала?“, попита гласът в ухото й.
– Извинявайте. Наникъде. Просто исках... няма значение.
Мей, разбира се, имаше право да ходи където иска – повечето зрители ценяха най-много тъкмо скитанията й, – но хората от „Допълнителни насоки“ от време на време все пак искаха да имат някаква представа. Както стоеше под слънчевата светлина с безброй други кръгаджии, телефонът й звънна. Погледна си китката, но повикването беше анонимно. Знаеше, че няма кой друг да е, освен Калден.
– Ало?
– Трябва да се видим – каза той.
– Моля?
– Зрителите ти не могат да ме чуят, чуват само теб. Инженерите в момента си блъскат главите къде е входящият звук. Ще го оправят след няколко минути. – Гласът му беше напрегнат и разтреперен. – Така че слушай. Това, което се случва в момента, трябва да престане. Говоря сериозно. Кръгът е почти затворен и повярвай ми, Мей, това не са добри новини нито за теб, нито за мен, нито за човечеството. Кога можем да се видим? Ако се налага да е в тоалетната, нямам нищо против...