Мей затвори.
„Извиняваме се“, каза някой в ухото й. „По някаква причина входящият звук не работеше. Действаме по въпроса. Кой беше?“
Мей знаеше, че не може да излъже. Не беше сигурна дали наистина никой не е чул Калден.
– Някаква откачалка – импровизира и веднага се почувства горда със себе си. – Дрънкаше някакви глупости за края на света.
Погледна си китката. Хората вече се чудеха какво е станало и как. Най-популярното съобщение беше: „Технически проблеми в централата на Кръга? Какво следва, Дядо Коледа да забрави подаръците ли?“.
„Кажи им истината, както винаги.“
– Ами, нямам представа какво се случи току-що – каза Мей. – Когато разбера, веднага ще ви кажа.
Беше разтърсена. Още стоеше на същото място и от време на време махаше на кръгаджиите, които се обръщаха да я погледнат. Знаеше, че зрителите й сигурно се чудят какво ще стане сега, къде ще отиде. Не искаше да чете коментарите, защото хората щяха да са озадачени, дори притеснени. В далечината видя някаква игра, която приличаше на крокет, и озарена от идея, бързо се запъти нататък.
Когато доближи четиримата играчи и видя, че двама са от Кръга, а другите двама – посетители от Русия, Мей каза:
– Така, както знаете, в Кръга невинаги играем на игри. Понякога ни се налага и да работим, както ни демонстрира тази групичка. Не бих искала да ги притеснявам, но мога да ви уверя, че заниманието им включва сериозно разрешаване на проблеми и сложни алгоритми и че усилията им ще доведат до подобряване на продуктите и услугите, които ви предоставяме. Хайде да ги погледаме.
Така щеше да си даде няколко минути да помисли. Често фокусираше камерата върху подобни неща – игри, демонстрации, речи – и тогава можеше да остави ума си да се порее, докато зрителите гледат. Нагласи образа на камерата, увери се, че броят на зрителите (432 028) е в рамките на нормалното и че няма важни коментари, след което си отпусна три минути, преди отново да поеме контрол над живото предаване. С широка усмивка на лицето – със сигурност се виждаше на три или четири външни камери – тя си пое дълбоко въздух. Това беше новото й умение: да изглежда напълно спокойна, дори весела пред околния свят, докато в главата й цари пълен хаос. Искаше й се да звънне на Ани. Но не можеше. Желаеше Калден. Да бъде насаме с Калден. Да се озове обратно в онази тоалетна кабинка, седнала отгоре му, докато той прониква в нея. Само че този човек не беше наред. Със сигурност беше някакъв шпионин. Някакъв анархист, проповедник на апокалипсиса. Какво имаше предвид с предупрежденията си за затварянето на Кръга? Та тя дори не знаеше какво означават. Никой не знаеше, макар че Мъдреците напоследък бяха започнали да им дават подсказки. Един ден из кампуса се бяха появили нови плочи с тайнствени надписи – „Мислете за Затварянето“, „Да завършим Кръга“, „Кръгът трябва да стане цял“ – и тези лозунги бяха постигнали желания ефект. Но никой не знаеше какво означават, а Мъдреците си мълчаха.
Мей погледна часа. Бяха минали деветдесет секунди. Можеше да остане още най-много минута или две. Трябваше ли да докладва за обаждането? Беше ли чул някой разговора с Калден? Ами ако го е чул? Може би е тест дали би докладвала съмнително обаждане. Може би е част от Затварянето – изпитание за лоялността й и проверка дали ще попречи на евентуален провокатор. „Мамка му“, помисли си тя. Искаше да говори с Ани, но нямаше как. Помисли за родителите си, които щяха да й дадат добър съвет, но и тяхната къща беше прозрачна и пълна с камери – условие за лечението на баща й. Може би трябваше да отиде до там и с тях да разговаря в тоалетната? Не. Всъщност не се бяха чували от няколко дни. Бяха я предупредили, че имат някакви технически проблеми и казаха, че ще се свържат с нея скоро, че я обичат, но не бяха отговорили на съобщенията й от последните два дни. А и тя не беше проверявала картината от къщата. Трябваше да го направи. Отбеляза си наум, за да не забрави. Може би трябваше да им се обади? Да се увери, че са добре и после някак да им намекне, че иска да говорят за нещо много лично и притеснително?
Не, не. Това е лудост. Беше получила странно обаждане от човек, за когото вече със сигурност знаеше, че е луд. „По дяволите“, каза си тя с надеждата, че никой не е усетил хаоса в главата й. Доставяше й голямо удоволствие да върши това, което вършеше, да бъде прозрачна, да бъде проводник, водач на зрителите си, но тази отговорност, тази ненужна интрига я осакатяваше. И когато почувстваше тази парализа, приклещена между твърде много вероятности и неизвестни, имаше само едно място, където да намери покой.