Спомни си за въпросника на Кръга и си сложи слушалките. Да, непрекъснато споделяше мнението си със зрителите и се чувстваше далеч по-влиятелна от преди, само че нещо в чистия ритъм на въпросите и отговорите в анкетата й липсваше. Отметна още едно клиентско запитване, след което кимна. Чу далечната камбанка. Кимна отново.
„Благодаря. Доволна ли си от нивото на сигурност по летищата?“
– Да – каза Мей.
„Благодаря. Би ли приветствала промени в процедурите за сигурност по летищата?“
– Да.
„Благодаря. Настоящите процедури за сигурност по летищата спират ли те да летиш по-често?“
– Да.
„Благодаря.“
Въпросите продължиха и Мей успя да отговори на деветдесет и четири, преди да си позволи пауза. Скоро долетя гласът, непроменен.
„Мей.“
Преднамерено не му обърна внимание.
„Мей.“
Името й, изречено от собствения й глас, имаше все същата власт над нея. Още не беше открила защо.
„Мей.“
Този път прозвуча като някоя по-чиста версия на самата нея.
„Мей.“
Мей си погледна гривната и видя ред съобщения, които питаха дали е добре. Знаеше, че трябва да отговори, за да не си помислят зрителите, че си е загубила ума. Това беше една от многото дребни промени, към които се беше наложило да привикне – сега имаше хиляди други, които виждаха това, което и тя, които имаха достъп до здравните й параметри, чуваха гласа й, виждаха лицето й (винаги имаше една или друга камера из кампуса, която я заснемаше, освен тази на шията й) – и когато нещо я изкараше от обичайната й жизнерадост, хората забелязваха.
„Мей.“
Искаше да го чуе отново, затова не каза нищо.
„Мей.“
Беше гласът на млада жена, който звучеше ведър, неудържим, способен на всичко.
„Мей.“
Беше една по-добра, несломима версия на самата нея.
„Мей.“
Чувстваше се все по-силна всеки път, когато го чуеше.
Остана в O.K. до пет следобед, когато показа на зрителите си най-новото „просветление“ на губернатора от Аризона и заедно с тях се наслади и на изненадващия анонс за приемането на прозрачност от страна на целия му екип – нещо, което се правеше от много държавници, за да са спокойни поддръжниците им, че абсолютно нищо не се извършва на тъмно, извън светлината на прозрачния лидер. На събитието срещна Рената, Дениз и Джосая – които навремето имаха някаква власт над нея, но сега вече бяха нейни последователи – и след церемонията вечеряха заедно в Стъклената столова. Нямаше голям смисъл човек да яде извън кампуса, тъй като Бейли беше въвел нова политика с надеждата да породи повече дискусии, споделяне и социализиране сред кръгаджиите. Храната вече беше не само безплатна, а и всеки ден се приготвяше от различен бележит готвач. Майсторите се радваха на публичността – хиляди служители на Кръга публикуваха усмивки, коментари и снимки – и инициативата мигновено придоби невероятна популярност. Всички заведения за хранене из кампуса се пръскаха по шевовете от хора и вероятно от нови идеи.
Сред оживлението тази вечер Мей седна да се храни, обзета от чувство за несигурност, докато думите и тайнствените намеци на Калден още ехтяха в главата й. Затова всички развлечения, които предлагаше вечерта, бяха добре дошли. Импровизираното театрално надиграване беше подобаващо ужасно, но и смешно, въпреки пълната некомпетентност на участниците; събитието за набиране на средства беше силно вдъхновяващо – успяха да наберат 2.3 милиона усмивки за училището; а на барбекюто Мей си позволи втора чаша вино, преди да се оттегли в общежитието.
Стаята беше нейна от шест седмици. Вече нямаше смисъл да кара обратно до апартамента, който не само беше скъп, а и когато последно отиде там след осемдневно отсъствие, завари мишки. Затова прекрати наема и стана един от стоте Заселници – кръгаджии, които се бяха настанили в кампуса за постоянно. Предимствата бяха очевидни, а списъкът с чакащите вече надхвърляше 1209 имена. Общежитията вече имаха капацитет за 288 души, но освен тях Кръгът беше закупил една сграда наблизо, бивша фабрика, която възнамеряваше да преобрази в още 500 нови помещения. Стаята на Мей беше обновена и напълно обзаведена със смарт устройства, стенни екрани и щори, като всичко беше с централно управление. Стаята се почистваше всеки ден, а хладилникът се зареждаше с обичайните продукти, които се следяха от „Домко“, както и с продукти в бета фаза. Можеше да има всичко, което поиска, стига да снабдява производителите с отзивите си.