– По-вълнуващата и невероятно проста част е – каза той като се усмихна на Джаки с професионален респект, – че можем да съхраним цялата тази информация в на практика микроскопичния чип, който на този етап се използва единствено за безопасност. Но защо да не дава възможност както за физическо, така и за образователно проследяване? Защо всичко да не е на едно място?
– Логично е! – каза Джаки.
– Е, дано и родителите смятат така. Семействата, които участват в проекта, ще имат постоянен достъп до всичко в реално време – местоположение, оценки, присъствия, каквото ги интересува. При това не чрез някакъв апарат, който детето може да изгуби. Информацията ще е в облака и в самото дете.
– Съвършенство! – възкликна Джаки.
– Надявам се наистина да е така – каза Франсис и заби поглед в обувките си, скрит зад мъгла от фалшива скромност, както Мей много добре знаеше. – А както ви е ясно – обърна се той към зрителите, – тук в Кръга все по-често говорим за завършването му и макар че самите ние все още не сме съвсем сигурни какво ще означава това, имам чувството, че е нещо подобно. Свързването на услуги и програми, които са на сантиметри едни от други. Сега просто свързваме тези две нишки и когато го направим, най-сетне ще знаем всичко за детето. Съвсем просто и, смея да кажа, съвсем завършено.
Мей стоеше отвън, в центъра на западната част на кампуса, и нарочно протакаше, докато Ани се върне. Беше 13:44, доста по-късно, отколкото я очакваше, и вече се притесняваше, че ще я изпусне. Имаше среща с д-р Вилялобос в два часа и сигурно щеше да прекара известно време при нея – имайки предвид предупреждението на лекарката, че става въпрос за нещо сериозно, макар и не пряко свързано със здравето й. Но мислите за Ани и лекарката бледнееха пред тези за Франсис, към когото изведнъж отново изпитваше някакво странно привличане.
Мей осъзнаваше какъв евтин номер й бяха изиграли. Франсис беше слаб, с нулев физически тонус, няколко диоптъра и силно изявен проблем с преждевременната еякулация, но въпреки това само похотливите погледи на Джаки й бяха достатъчни, за да пожелае отново да е насаме с него. Искаше да го вкара в стаята си още същата нощ. Мисълта беше абсурдна. Трябваше да си прочисти ума. Стори й се добър момент да разкрие на зрителите си новата скулптура.
– Добре, трябва да ви покажа нещо – каза тя. – Дело е на прочут китайски творец, който неведнъж си е имал проблеми с тамошните власти. – Точно в този момент Мей не можеше да си спомни името му. – Докато сме на тази тема, искам да благодаря на всички, които изпратиха намръщени личица на китайското правителство както заради гоненията срещу твореца, така и заради ограниченията, които са наложили върху свободата в интернет. Получили са над 180 милиона личица само от САЩ и, повярвайте ми, това ще се отрази на режима.
Мей продължаваше да не се сеща за името на скулптора и усещаше, че пропускът скоро ще бъде забелязан. Тогава отговорът се появи на китката й: „Как се казва човекът?“, попита някой. Друг му отговори.
Мей насочи камерата към скулптурата и неколцина кръгаджии, които стояха между нея и творбата, се дръпнаха встрани.
– Не, не, стойте си – викна им Мей. – Придавате перспектива, останете – помоли ги тя и хората се върнаха при скулптурата, до която изглеждаха нищожни.
Беше висока почти пет метра, изработена от тънък и идеално прозрачен вид плексиглас. Въпреки че голяма част от по-ранното творчество на скулптора беше концептуално, тази негова творба изглеждаше реалистична и недвусмислена: огромна ръка с размерите на автомобил се протягаше от – или по-скоро през – голям правоъгълник, който повечето хора тълкуваха като компютърен екран.
Името на скулптурата беше „Да протегнем ръка за доброто на човечеството“ и още с първото си представяне е била високо оценена заради откритостта си, така нетипична за автора, който обикновено влагаше далеч по-мрачен сарказъм в изкуството си, често по адрес на изгряващия Китай и съпътстващото възхода чувство за себестойност.
– За всички в Кръга скулптурата наистина е право в десетката – каза Мей. – Дори чух, че кръгаджии са плакали пред нея. И както виждате, хората обичат да я снимат. – Беше виждала много хора да позират пред гигантската ръка, все едно тя се пресяга към тях, за да ги вдигне, да ги възвиси.
Реши да интервюира двама души, които стояха близо до протегнатите пръсти.
– Здравей, как се казваш?
– Джино. Работя в „Машинната епоха“.
– Как тълкуваш тази скулптура?
– Ами, не съм специалист, но мисля, че е доста очевидно. Опитва се да ни каже, че имаме нужда от повече начини, чрез които да се пресегнем извън екрана, нали?