Мей закима, защото тъкмо това беше посланието според повечето хора в Кръга, но все пак й се искаше някой да го каже пред камерата за не толкова вещите в интерпретиране на изкуство. Опитите да се свържат с твореца след инсталацията на скулптурата бяха неуспешни. Бейли, поръчителят на произведението, беше споделил, че не е имал пръст („... знаете ме мен с игрите на думи“, вметна той) в избора на темата или осъществяването й. Въпреки това беше очарован от резултата и сърдечно му се искаше създателят да посети кампуса и да говори за произведението си, но човекът отговорил, че не може нито да дойде лично, нито дори да участва в телеконференция. Предпочитал да остави скулптурата да говори сама за себе си.
Мей се обърна към жената до Джино:
– А ти си?...
– Ринку, също от „Машинната епоха“.
– Съгласна ли си с Джино?
– Напълно. Много ме трогва. Според мен ни казва, че трябва да намерим повече начини да се свържем едни с други. Екранът е като бариера и ръката я превъзмогва...
Мей продължаваше да кима, докато си мислеше, че всеки момент ще трябва да я прекъсне, когато през прозрачната китка на гигантската ръка видя някого, който много приличаше на Ани. Беше млада руса жена с фигура, подобна на нейната, която ходеше забързано през двора. Ринку още говореше, набрала скорост.
– Тоест, как можем в Кръга да направим връзката с клиентите ни по-силна? За мен е удивително как този скулптор, който живее толкова далече и в толкова различен свят, е успял да изобрази така добре това, за което постоянно мислим тук, в Кръга! Как да работим по-добре, да постигаме повече, да се пресягаме по-надалеч? Как да си проврем ръката през екрана, за да сме по-близо до света и всички останали?
Мей наблюдаваше жената, която влезе в „Индустриалната революция“. Когато вратата се затвори и Ани или двойничката й изчезна от поглед, Мей се усмихна, благодари на Ринку и Джино и погледна часа. Беше 13:49 – трябваше да е в лекарския кабинет след единайсет минути.
– Ани!
Жената продължи да крачи. Мей не можеше да реши дали да се провикне с пълен глас, което обикновено не се харесваше на зрителите, или да се затича след нея, което пък щеше силно да разтресе камерата и също никак да не се хареса на зрителите. Реши да забърза крачка, докато придържа камерата към гърдите си. Фигурата зави и изчезна. Мей чу щракването на вратата към стълбището и се завтече нататък. Ако не беше убедена, че е невъзможно, щеше да реши, че Ани я избягва нарочно.
Когато излезе на стълбището, погледна нагоре, видя ръка, която със сигурност беше нейната, и отново се провикна:
– Ани!
Фигурата спря – наистина Ани. Обърна се, бавно слезе обратно по стълбите и когато видя Мей, се усмихна по типичния си, оттрениран уморен начин. Прегърнаха се, макар Мей да знаеше, че всяка прегръдка предоставя на зрителите й отчасти комична, а в дадени случаи и леко еротична гледка, когато тялото на отсрещния човек се спусне към обектива и го закрие.
Ани се отдръпна, погледна надолу към камерата и й се изплези.
– Запознайте се с Ани – каза Мей на зрителите. – Чували сте много за нея: член на Бандата на четирийсетимата, световен пътешественик, красив титан и близък приятел. Кажи здрасти, Ани!
– Здрасти!
– Е, как мина пътуването?
Ани се усмихна, но Мей усети по едва доловимата й гримаса, че ситуацията не й е особено приятна. Въпреки това успя да го прикрие зад радостна маска.
– Прекрасно!
– Искаш ли да споделиш нещо интересно? Как беше в Женева?
Усмивката й посърна.
– Е, знаеш, че не бива много да говорим за тези работи, защото повечето са...
Мей кимна, уверявайки я, че знае.
– Извинявай, имах предвид Женева като град. Хубаво ли беше?
– Разбира се – каза Ани. – Направо страхотно. Ходих на концерт на „Фон Трап“, имат нови дрехи. Пак от завеси, разбира се.
Мей погледна часа. Имаше още девет минути.
– Има ли нещо друго, което искаш да кажеш?
– Какво друго? Чакай да помисля... – каза Ани.
Тя наклони глава, сякаш изненадана и леко раздразнена, че тази изкуствена среща все още продължава. Но изведнъж нещо я обзе, като че ли чак сега наистина осъзна какво се случва – че, иска или не, е заклещена пред камерата и трябва да се въплъти в ролята си на говорител на компанията.
– А, да, има една много готина програма, за която загатваме от известно време насам, казва се „Минало перфектно“. Тъкмо се борех с някои последни пречки в Германия. В момента търсим подходящ доброволец от Кръга, който да я изпробва, и когато го намерим, той ще постави началото на съвсем нова епоха за Кръга и, с риск да прозвучи твърде драматично, за човечеството като цяло.