– Никак даже не звучи драматично! – възкликна Мей. Можеш ли да разкажеш нещо повече за нея?
– Разбира се, Мей. Благодаря, че попита – каза Ани и за миг сведе поглед, след което отново вдигна лице към Мей с професионална усмивка. – Мога да кажа, че основната идея е да впрегнем силата на Кръга и да разчертаем не само бъдещето, а и миналото. В момента дигитализираме всяка снимка, всеки кинопреглед, всяко аматьорско видео от всеки архив в страната и в Европа – или поне правим всичко по силите си. Задачата е херкулесовска, но веднъж наберем ли критична маса – а и с помощта на напредващите технологии за лицево разпознаване, – ще успеем, надявам се, да идентифицираме всеки човек от всяка снимка и всяко видео. Ако искаш да намериш всички снимки на прабаба си, ще можеш да претърсиш архива и – предполагам, не, обзалагам се – да научиш много повече за нея. Примерно, току-виж си я открила в тълпата на Световното изложение през 1912 година. Току-виж попаднеш на родителите си във видео на бейзболен мач от 1974-та. Надеждата ни е в крайна сметка да обогатим спомените си, както и световната история. А с помощта на ДНК и далеч по-добрия генеалогичен софтуер, до края на годината се надяваме всички да разполагат с бърз достъп до всяко налично късче информация за родословното си дърво, всяка снимка или видео, с едно-единствено търсене.
– И предполагам, че когато се включат и останалите, имам предвид от Кръга, бързо ще запълним дупките. – Мей се усмихна и показа на Ани с очи, че се справя отлично.
– Точно така, Мей – каза Ани. Гласът й пробождаше пространството помежду им. – Като всеки друг онлайн проект, по-голяма част от завършването ще бъде дело на дигиталното общество. Ние тук събираме своите милиони снимки и видеозаписи, но останалата част от света ще допринесе с още милиарди. Очакваме, че дори и при частично участие ще успеем лесно да запълним повечето дупки в историята. Ако търсиш всички, живели в дадена сграда в Полша около 1913 година, и ти липсва един, няма да отнеме дълго да триангулираш този последен човек, като засечеш останалите данни, с които ще разполагаме.
– Много вълнуващо!
– Така е – каза Ани и се облещи, за да подскаже на Мей да се ориентира към привършване.
– Но още си нямате опитно зайче? – попита Мей.
– За начало търсим човек, който има дълбоки корени на американска почва. Просто защото знаем, че оттук ще имаме по-пълен достъп до архивите, отколкото ако започнем в чужбина.
– И това е част от плана на Кръга да завърши всичко тази година? Затварянето все още ли се движи по график?
– Абсолютно. „Минало перфектно“ е на практика готов проект. А като се имат предвид и всички останали аспекти на Затварянето, спокойно го виждам като факт в началото на следващата година. Осем месеца и ще сме приключили. Но знае ли човек: както са тръгнали нещата, с помощта на толкова много кръгаджии по света, може и да завършим по-рано.
Мей се усмихна, кимна и с Ани отново споделиха дълъг, напрегнат момент, през който очите на Ани питаха колко още трябва да разтягат този полутеатрален диалог.
Слънцето отвън проби през облаците и светлината от прозореца падна върху лицето на Ани. Тогава Мей за първи път забеляза колко остаряла изглежда приятелката й. Лицето й беше изпито, кожата – бледа. Още нямаше двайсет и седем, а под очите й висяха торбички. На тази светлина изглеждаше състарена с пет години през последните два месеца.
Ани взе ръката на Мей в своята и впи нокти в дланта й, за да й привлече вниманието.
– Всъщност трябва да отида до тоалетната. Искаш ли с мен?
– Да. И на мен ми се ходи.
Макар прозрачността на Мей да беше пълна – не можеше да изключва видео и аудио предаването по никое време, – все пак имаше някои изключения, на които Бейли държеше. Едно от тях беше в случай на посещение на банята, или поне по времето, прекарано върху тоалетната. Видео връзката трябваше да остане включена, защото, казваше Бейли, камерата щеше да снима вратата и следователно нямаше да е от голямо значение. Звукът обаче трябваше да се изключи за доброто на Мей и публиката й.
Така Мей влезе в кабинката, Ани – в съседната, и аудио връзката беше изключена. По правилник Мей разполагаше с до три минути тишина. Повече от това би предизвикало тревога както у зрителите, така и у останалите в Кръга.
– Та, как си? – попита Мей.
Самата Ани беше скрита, но пръстите на краката й, с израснали нокти, които спешно се нуждаеха от професионално внимание, се виждаха под преградата между кабинките.