– Добре. Добре. Ти?
– И аз.
– Еми, така и се очаква! Направо разбиваш!
– Мислиш ли?
– О, я моля ти се! Не на мене с фалшивите скромности. Трябва да се пукаш от кеф.
– Добре. Пукам се от кеф.
– Извинявай, ама си същински метеор! Лудницата е пълна. Хората идват при мен, за да се доберат до теб! Направо... думи нямам.
Нещо се беше прокраднало в гласа й и Мей го оприличи на завист или нещо много сходно. Няколко възможни отговора преминаха през ума й, но нито един уместен. „Нямаше да успея без теб“ звучеше едновременно суетно и снизходително. В крайна сметка реши просто да смени темата.
– Извинявай, че ти задавах тъпи въпроси преди малко – каза Мей.
– Няма нищо. Но добре ме приклещи.
– Знам. Просто... видях те и исках да прекараме малко време заедно. И не знаех за какво друго да те питам. Наистина ли си добре? Изглеждаш изстискана.
– Благодаря ти, Мей. Винаги съм обичала да ми кажат, че изглеждам ужасно, след като съм се появила пред камера с хиляди зрители. Благодаря, много си мила.
– Просто се притеснявам за теб. Спиш ли изобщо?
– Не знам. Може би още не съм влязла в крачка. А и часовата разлика...
– Мога ли да направя нещо за теб? Хайде да излезем да хапнем.
– Да хапнем? С твоята камера и моя ужасен вид? Звучи прекрасно, но не, мерси.
– Позволи ми да направя нещо за теб.
– Не, не. Просто трябва да наваксам.
– Нещо интересно?
– Обичайното.
– Как минаха държавните работи? Доста неща ти струпаха на главата. Притеснявах се за теб.
Тонът на Ани изведнъж се вледени.
– Е, нямало е защо да се притесняваш. Не се занимавам с подобни неща от вчера.
– Нямах предвид, че съм се притеснявала затова.
– Ами, най-добре не се притеснявай за нищо.
– Знам, че можеш да се справиш.
– Благодаря ти, Мей! Вярата ти в мен ще бъде бризът под крилете ми.
Мей реши да пренебрегне сарказма.
– Та, кога ще може да се видим?
– Скоро. Ще измислим нещо.
– Довечера? Моля те!
– Няма да е довечера. Искам да си почина и да съм свежа за утре. Имам сума ти работи за вършене. Всички нови задачи около Завършването...
– На Кръга ли?
Последва дълга пауза, през която Мей беше сигурна, че Ани се наслаждава на мига. Тя знаеше нещо, за което Мей нямаше представа.
– Да. Бейли не ти ли е казал? – попита Ани. Някаква влудяваща мелодичност беше намерила място в гласа й.
– Не знам – каза Мей. Сърцето й гореше. – Може и да е споменал нещо.
– Ами, според тях вече сме много близо. Досега свалях някои от последните бариери. Мъдреците мислят, че ни остават само някои последни препятствия.
– Аха. Да, май чух нещо подобно – каза Мей и усети колко жалко звучи. Но наистина й завиждаше. Естествено, че й завиждаше. Защо да има същия достъп до информация като Ани? Знаеше, че няма такова право, но въпреки това го искаше; би трябвало да е достатъчно близо до кухнята на нещата, че да научава новини от Ани, която беше обикаляла по света три седмици. Тази неосведоменост я запрати в някакво позорно кътче на Кръга, някакво плебейско място, където беше просто говорител, който отвлича вниманието на хората.
– Сигурна ли си, че не мога да ти помогна с нещо? С някоя кална маска за торбичките под очите? – Мей се отврати от себе си, че го изрича, но в този миг й достави такова удоволствие, като че беше почесала някакъв досаден сърбеж.
Ани се прокашля.
– Много си мила. Но трябва да вървя.
– Сигурна ли си?
– Мей, не искам да прозвучи грубо, но в момента най-добре ще ми се отрази да си седна на бюрото и да си върша работата.
– Добре.
– Нищо лично към теб. Просто трябва да наваксам.
– Не, няма нищо, разбирам. Няма проблем. Така или иначе ще се видим утре. На срещата на Великите идеи.
– Какво?
– Има среща на Великите...
– Не, знам какво е. Но... ти ще ходиш?
– Да. Бейли смята, че трябва да съм там.
– И ще го излъчваш?
– Естествено. Проблем ли е?
– Не, не – каза Ани, очевидно за да си спечели време, докато осмисли новината. – Просто съм изненадана. На тези срещи се обсъжда поверителна интелектуална собственост. Може би иска да присъстваш само в началото. Не мога да го обясня...
Ани пусна водата и Мей видя, че се е изправила.
– Тръгваш ли?
– Да. Толкова закъснявам, че направо ми се повръща.
– Добре. Само не повръщай.
Ани бързо се отправи към вратата и изчезна.
Мей имаше четири минути да стигне до д-р Вилялобос. Изправи се, включи си звука и излезе от тоалетната.
Веднага след това се върна обратно, пак изключи звука, седна в същата кабинка и си даде една минута, за да се овладее. Зрителите щяха да си помислят, че има запек. Но не я интересуваше. Беше сигурна, че Ани вече плаче, където и да се намира. И Мей хлипаше и я проклинаше, всеки един рус сантиметър от нея и самодоволното й чувство на привилегированост. И какво като е в Кръга преди нея? Сега вече бяха наравно, но Ани отказваше да го приеме. Щеше да се наложи Мей да се погрижи за това.