– О, сигурна съм, че ги четат.
– Ами, това ни води до не толкова добрите новини. Не става въпрос за теб или здравето ти, а за майка ти и баща ти. Те са добре, но просто искам да ти покажа нещо.
Д-р Вилялобос изкара на екрана образите от камерите, които бяха инсталирали в къщата един месец след началото на лечението на татко й. Лекарският екип на Кръга проявяваше жив интерес към неговия случай и искаха да получават колкото се може повече данни.
– Виждаш ли нещо нередно? – попита докторката.
Мей огледа екрана. В решетката от шестнайсет образа дванайсет бяха черни.
– Само четири работят.
– Точно така.
Мей се вгледа в четирите картини, но не видя никого.
– Техниците ходили ли са на проверка?
– Няма нужда. Видяхме как се случи. Просто се пресегнаха и ги покриха с нещо. Някаква лепенка или просто плат. Знаеше ли за това?
– Не. Много съжалявам! Не е трябвало да го правят!
Мей инстинктивно погледна броя на зрителите: 1 298 001. Винаги рязко се повишаваше по време на посещенията й при д-р Вилялобос. Сега всички тези хора знаеха. Усети как лицето й пламна.
– Чували ли сте се наскоро? – попита докторката. – Според записите ни не сте. Но се чудех дали...
– Не сме говорили от няколко дни – каза Мей. Всъщност беше минала над една седмица. Беше опитвала да им се обади, но без успех. Беше им писала, но не отговаряха.
– Би ли се ангажирала с едно посещение? Както знаеш, трудно можем да предоставим добри медицински грижи, когато ни държат в неведение.
Мей пое към къщи, след като си тръгна от работа в пет часа – не го беше правила от седмици. Мислеше си за родителите си, какво ли ги е прихванало, и се притесняваше, че по някакъв начин Мърсър ги е заразил със собствената си лудост. Как не ги беше срам да си изключват камерите! След всичко, което беше направила, за да им помогне, след всички правила, които бяха пренебрегнали в Кръга, за да му осигурят лечение! Ами Ани, тя какво щеше да си каже?
„Да върви по дяволите“, помисли си Мей. Въздухът се сгорещяваше, докато оставяше Тихия океан все по-далеч зад себе си. Беше сложила камерата на таблото, в специалното гнездо, което бяха инсталирали за времето й в колата. „Проклета дебютантка.“ Моментът за вражда помежду им не беше никак удачен. Ани вероятно щеше да намери някакъв начин да извърти нещата в своя полза. Точно когато завистта й към Мей нарастваше – а със сигурност й завиждаше, беше очевидно, – Ани можеше да я посече с един удар. Мей и затънтеното й градче, родителите й, които си изкарваха хляба от паркинг, които не можеха да си държат камерите включени, които не можеха сами да се погрижат за здравето си... които приемаха великодушни подаръци, безценна здравна грижа, без пари, и после злоупотребяваха с нея. Подозираше какво си мисли Ани с русата си привилегирована главица: „На някои хора просто не можеш да им помогнеш“.
Родът на Ани водеше корените си още от „Мейфлауър“, прадедите й били едни от първите заселници на континента, а техните предци – собственици на просторни земи в Англия. Кръвта им сякаш беше синя от откриването на колелото до днес. Всъщност, ако нечий род беше открил самото колело, то това със сигурност беше нейният. Би било съвсем логично и никой нямаше да остане изненадан.
Мей беше разбрала за всичко това в Деня на благодарността, когато се бяха събрали у Ани с още двайсетина техни роднини – всички с фини носове, розова кожа и очи, скрити зад четирийсетина стъкла с диоптър. В скромен, непринуден разговор (семейството на Ани нито говореше много за произхода си, нито го взимаше особено на сериозно) беше станало ясно, че един техен далечен роднина е присъствал на първия в историята Ден на благодарността.
– О, божичко, на кого му пука? – каза майката на Ани, когато Мей заразпитва за повече подробности. – Някакъв случаен човек се качил на някакъв си кораб. Сигурно е дължал пари на кого ли не.
И просто продължиха с вечерята. По-късно, по настояване на Мей, Ани й беше показала стари, пожълтели документи, които разкриваха историята на семейството й – красива черна папка, пълна с родословни дървета, научни статии и снимки на внушителни старци с буйни бакенбарди, застанали на фона на грубо сковани бараки.
При други гостувания в дома им Ани и роднините й се отнасяха към потеклото си все така великодушно, непретенциозно, небрежно. Но на сватбата на сестра й, когато присъстваше и семейството на младоженеца, Мей видя нещо различно. Сложиха я на маса с други необвързани мъже и жени, повечето братовчеди на Ани, с изключение на лелята, до която трябваше да седне. Беше жилава жена на около четиридесет години, чиито черти доста напомняха на Ани, но някак не се бяха подредили така добре. Наскоро се беше развела с мъжа си – бил „под нивото“ й, както тя сама каза с известна надменност.