– Ами аз най-добре да тръгвам – обяви.
Стори й се, че долови нещо в очите на баща си – може би начинът, по който стрелна с поглед майка й, сякаш й казваше „най-сетне“, – но беше възможно и да си го въобразяваше. Облече си палтото и майка й дойде до вратата да я изпрати. Държеше пощенски плик.
– Мърсър помоли да ти дадем това.
Мей го взе – съвсем обикновен плик за бизнес кореспонденция, който дори не беше надписан. Целуна майка си по бузата и излезе навън, където въздухът още беше топъл. Запали колата и потегли към магистралата. Но писмото лежеше в скута й и любопитството у нея надделя. Отби от пътя и отвори плика.
Скъпа Мей,
Да, можеш и трябва да прочетеш това пред камерата. Очаквах да го направиш, затова се обръщам не само към теб, а и към „зрителите “ ти. Здравейте, зрители.
Мей почти го чу как си поема онзи дъх, който предвещаваше някоя от важните му речи.
Вече не мога да се виждам с теб, Мей. Не че приятелството ни някога е било стабилно или дори добро, но вече не мога да съм твой приятел, нито искам да съм част от експериментите ти. Ще ми е тъжно, че те губя, тъй като беше важна част от живота ми. Само че поехме по много различни еволюционни пътища и съвсем скоро ще сме твърде далеч един от друг, за да можем да комуникираме.
Ако си се видяла с вашите и майка ти ти е дала това писмо, значи също си видяла и ефекта на всичките си действия върху тях. Написах това, след като наминах през тях – и двамата бяха напълно изтощени, съсипани от потопа, който спусна върху главите им. Твърде много им идва, Мей. И не е правилно. Помогнах им да покрият някои от камерите. Дори купих плата. При това с удоволствие. Те не искат да им се пращат усмихнати личица, нацупени личица и съобщения в Зинг. Искат да са сами. И да не ги наблюдават. Наблюдението не би трябвало да е цената, която се налага да плащаме за каквато и да е проклета услуга.
Ако нещата продължат по този начин, ще има две общества — или поне така се надявам: това, което ти помагаш да бъде създадено, и неговата алтернатива. Ти и твоят вид ще си живеете, доброволно и щастливо, под постоянно наблюдение, вечно ще се следите един друг, ще се коментирате, ще гласувате за и против, ще харесвате и няма да харесвате, ще си пращате личица и в общи линии няма да правите нищо друго.
Гривната й вече беше пламнала от съобщения. „Мей, наистина ли някога си била толкова млада и глупава? Как си се намерила с такъв пропаднал тип?“ Този беше най-популярният коментар, но скоро го задмина друг: „Току-що му потърсих снимката. Случайно да има йети в рода си?“.
Мей продължи да чете.
Винаги ще си мисля за теб с добро, Мей. Също така се надявам – макар и да съзнавам колко малка е вероятността, – че някой ден, когато триумфализмът на вашия вид неудържимото ви чувство за предопределеност – прекипи и се срине, ти ще се осъзнаеш, ще прогледнеш и ще възвърнеш човешкото у себе си. Но, за бога, какви ги говоря? Нещата вече са извън контрол. Това, което наистина трябва да кажа е, че чакам деня, в който някое гласовито малцинство най-сетне ще се надигне и ще изрече на всеослушание, чe границата е прекрачена и че този инструмент, който е далеч по-коварен от което и да е друго човешко изобретение досега, трябва да бъде обуздан, контролиран, възпрян, но най-вече: че имаме нужда от правото на избор да не сме част от него. В момента живеем в тиранична държава, където не ни е позволено...
Мей провери колко страници остават. Имаше още четири листа, изписани от двете страни с, най-вероятно, все същия несвързан брътвеж. Хвърли купчината хартия на седалката до себе си. Горкият Мърсър. Винаги е бил самохвалко и никога не си е знаел публиката. Макар да знаеше, че просто използва родителите й за оръжие срещу нея, нещо в тази ситуация я притесняваше. Наистина ли им беше чак толкова неприятно? Беше на едва няколко преки, затова излезе от колата и тръгна обратно пеша. Ако наистина бяха толкова разстроени, можеше и щеше да поговори с тях открито.
Когато влезе в къщата, не ги видя на нито едно от двете най-обичайни места – кухнята или всекидневната – и надникна в трапезарията. Нямаше никого. Единственият знак за присъствието им беше чайникът с вряща вода на котлона. Опита да не се паникьосва, но образът на този чайник на фона на иначе зловещо тихата къща някак се изкриви в съзнанието й и предизвика мисли за грабежи, самоубийства, отвличания.
Затича се нагоре по стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж, и когато стигна на втория етаж и бързо сви вляво към спалнята им, ги видя – гледаха я с опулени, ужасени очи. Баща й седеше на леглото, а майка й беше коленичила на пода пред него, с пениса му в ръка. Подпряна на крака му стоеше малка туба с лубрикант. На мига и тримата осъзнаха какви ще са последиците.