Мей се извърна и насочи камерата към един скрин. Никой не каза и дума. Единственото, което й хрумна да направи, беше да се оттегли в банята, където фокусира обектива върху стената и изключи звука. Върна записа назад, за да види какво е заснела. Надяваше се камерата да се е залюляла около шията й и някак да е пропуснала срамната сцена.
Но не беше. Дори напротив – ъгълът на камерата разкриваше гледката дори по-ясно, отколкото я беше видяла самата тя. Спря записа. Обади се на ДН.
– Можем ли да направим нещо? – попита ги.
След броени минути говореше по телефона със самия Бейли. Радваше се да разговаря тъкмо с него, тъй като знаеше, че ако има човек, който би се съгласил с нея, то това ще е Бейли – мъж с безпогрешен морален компас. Нямаше как да позволи подобна секс сцена да се излъчи по целия свят, нали? Е, това вече се беше случило, но със сигурност можеха да изтрият няколко секунди, така че образът да не може да се засече от търсачката, да не остане завинаги в историята, нали?
– Мей, хайде, моля ти се – каза той. – Отлично знаеш, че не можем да го направим. Каква прозрачност би било това, ако триехме всяко нещо, което сметнем за срамно? Знаеш, че не трием. – Тонът му беше състрадателен, бащински и Мей знаеше, че ще се подчини на всичко, което Бейли каже. Той имаше най-добрата преценка, беше по-прозорлив от нея и от когото и да било и това личеше по свръхестественото му спокойствие. – За да можем да наречем този експеримент, а и целия Кръг, успешен, той трябва да е съвършен. Трябва да е неопетнен и цял. Знам, че тази случка ще е болезнена за няколко дни, но повярвай ми, съвсем скоро вече няма да представлява никакъв интерес за никого. Когато всичко е наяве, всяко приемливо нещо ще бъде прието. Затова просто трябва да сме силни. Трябва да бъдеш модел за подражание. Трябва да държиш фронта.
Мей тръгна обратно към Кръга, решена, че стигне ли веднъж кампуса, ще си стои там. Беше й дошло до гуша oт хаоса на семейството й, на Мърсър, на проклетия й роден град. А дори и не беше успяла да попита родителите си за камерите. Домът й беше лудница. В кампуса всичко беше познато. В кампуса нямаше търкания. Не се налагаше да обяснява на никого постъпките си, нито бъдещето на света. Всички в Кръга разбираха и нея, и планетата, и начина, по който трябваше – и скоро щяха – да се случат нещата.
Така или иначе й беше все по-трудно да напуска кампуса Навън имаше бездомни хора със съпътстващите ги зловонния, имаше машини, които не работят, подове и седалки, които не се чистят, и навсякъде цареше хаосът на един безреден свят Кръгът помагаше всичко това да бъде поправено и тя знаеше, че вече се работи по много от тези проблеми – броят на бездомните можеше да бъде намален или изцяло премахна), след като завършеха проекта за разпределяне на местата и домовете и държавните жилища като цяло (в „Епохата Нара“ вече бяха постигнали известни успехи) – но на този етап се чувстваше твърде дискомфортно сред лудницата извън пределите на Кръга. Сан Франциско, Оукланд, Сан Хосе или на практика който и да е град все повече й се струваше като изваден от Третия свят, с цялата тази ненужна мръсотия, ненужни конфликти, грешки и неефективност. Навсякъде из кварталите имаше хиляди проблеми, които можеха да бъдат разрешени с прост алгоритъм и чрез приложението на наличните технологии с помощта на членовете на дигиталното общество. Остави камерата си включена.
Измина разстоянието за по-малко от два часа и пристигна в Кръга сравнително рано – в полунощ. Пътуването я беше напрегнало и обтегнатите й нерви имаха нужда от почивка и от разсейване. Запъти се към O.K., където знаеше, че ще е от полза и усилията й ще бъдат оценени – мигновено и явно. Влезе в сградата, хвърли поглед на бавно въртящата се Калдерова скулптура, качи се с асансьора, измина пъргаво тясната пътека и стигна до старото си работно място.
Когато седна зад бюрото, видя две съобщения от родителите си. Още не спяха, потънали в отчаяние. И гняв. Мей се опита да им препрати позитивните коментари на зрителите, които беше прочела – съобщения, пропити с възхвала към възрастната двойка, която макар да се бореше със заболяването на баща й, все още можеше да е сексуално активна. Но те не се интересуваха. „Молим те, престани!“, пишеха те. „Умоляваме те!“