И те като Мърсър настояваха Мей да прекрати всякакъв контакт с тях, освен ако не е лице в лице. Опита се да им обясни, че вървят срещу естествения развой на живота. Но те не чуваха. Знаеше, че някой ден ще успее да ги убеди, че е въпрос на време – и за тях, и за всички останали, дори за Мърсър. Те, също като него, се бяха сдобили с компютър твърде късно, както и с мобилен телефон, както и с какво ли още не. Беше комично, направо тъжно и нямаше логична причина човек да отлага неоспоримото настояще, неизбежното бъдеще.
Затова тя щеше просто да изчака. Засега само си влезе в профила. В този час почти нямаше клиенти, които спешно да се нуждаят от внимание, но винаги имаше необслужени запитвания, които очакваха началото на работния ден, така че Мей реши да се заеме с прочистването им, преди да са дошли новаците. Току-виж успяла да се справи сама с цялата работа, да изуми всички, да ги посрещне с отметнати задължения, с празен списък от чакащи клиенти.
Имаше 188 висящи запитвания. Щеше да направи каквото може. Един клиент от Туин Фолс искаше справка за всички други сайтове на фирми, които са посетили хората, разгледали неговия. Мей с лекота набави нужната информация и му я изпрати, което мигновено я накара да се почувства по-спокойна. Следващите две бяха лесни и изискваха стандартен отговор от сценария. Изпрати анкети и получи оценка 100 и на двете. Един от клиентите на свой ред също й изпрати анкета и Мей отговори, като целият обмен се случи в рамките на деветдесет секунди. Следващите няколко запитвания бяха по-трудни, но успя да задържи оценката си на 100. Шестото беше още по-сложно, но след като го изпълни и получи 98, изпрати анкета и оценката беше повишена на 100. Клиентът – рекламодател на отоплителни и климатични системи от Мелбърн, Австралия – попита дали може да я добави в професионалната си мрежа и тя без колебание се съгласи. В този момент клиентът осъзна, че разговаря с Мей.
„ОНАЗИ Мей?“, писа й той. Казваше се Едуард.
„Не мога да го отрека.“
„За мен е чест! Колко е часът при вас? Тук тъкмо приключваме работния ден.“
Мей каза, че е късно. Той попита дали може да я добави в имейл листата си и тя пак прие. Последва скоростен порои от новини и информация за отоплителния бизнес в Мелбърн. Предложи й да я направи почетен член на Мелбърнския съюз на снабдителите на отоплителни и климатични системи (по-рано наречен Мелбърнско братство на снабдителите на отоплителни и климатични системи). Мей отговори, че за нея би било чест. След това той я добави като приятел в личния си профил в Кръга и я помоли за същото. Мей го направи.
„Трябва да се връщам към работата“, писа му тя. „Поздрави на всички в Мелбърн!“ Вече усещаше как целият стрес около родителите й и Мърсър се разсейва като мъгла. Зае се със следващото запитване, което беше изпратено от верига фризьорски салони за домашни любимци от Атланта. Получи 99, изпрати анкета, клиентът я върна с оценка 100, след това изпрати шест други анкети, на пет от които получи отговор. Пое още едно запитване, този път от Бенгалуру, и тъкмо персонализираше отговора от сценария, когато получи още едно съобщение от Едуард. „Видя ли молбата на дъщеря ми?“, питаше той. Мей провери екраните си за подобно съобщение. След малко той поясни, че дъщеря му е с различна фамилия и учи в Ню Мексико. Провеждаше кампания за привличане на общественото внимание към злощастното положение на бизоните в щата и молеше Мей да подпише петицията и да спомене кампанията във всички форуми, в които може. Мей отговори, че ще се опита и бързо изпрати съобщение за това в Зинг. „Благодаря ти!“, писа й Едуард, а няколко минути по-късно същото направи и дъщеря му Хелена: „Не мога да повярвам, че самата Мей Холанд подписа петицията ми! Благодаря!“. Мей отметна още три запитвания, с които рейтингът й спадна до 98, и макар да изпрати последващи анкети до тези трима клиенти, не постигна успех. Знаеше, че сега ще трябва да получи около двайсет и две максимални оценки, за да качи средния си резултат от 98 на 100. Погледна часа. 12:44. Имаше предостатъчно време. Получи още едно съобщение от Хелена, в което тя питаше за работни позиции в Кръга. Мей й даде обичайните си съвети и й изпрати имейл адреса на „Човешки ресурси“. „Можеш ли да кажеш някоя добра дума за мен?“, попита Хелена. Мей отговори, че ще направи всичко по силите си, имайки предвид, че не се познават. „Но вече знаеш доста за мен!“, писа Хелена и я препрати към личната си страница. Подкани Мей да прочете съчиненията й за опазване на дивата природа и специално това, с което са я приели в колежа – все още било актуално. Мей й писа, че ще се опита да ги прочете, когато й се отвори възможност. Дивата природа и Ню Мексико привикаха в съзнанието й Мърсър. Този самодоволен боклук. Къде беше онзи мъж, с когото прави любов на ръба на Гранд Каньон? Бяха толкова блажено безгрижни... Дойде да я вземе от колежа и караха през югоизточните щати без план, без маршрут, без никаква идея къде ще преспят следващата нощ. Минаха през Ню Мексико, където се вихреше буря, стигнаха Аризона, паркираха и откриха една скала, извисена над каньона без никакви прегради, и там той я съблече под обедното слънце, над хилядаметровата пропаст зад гърба й. Държеше я здраво и тя не се страхуваше, защото в онези дни беше силен. Беше млад, прозорлив. Сега беше стар и се държеше като още по-стар. Реши да погледне профилната страница, която му беше създала, и я намери празна. Прати запитване до техническия отдел и разбра, че от известно време Мърсър се опитвал да я изтрие. Изпрати му съобщение, но не получи отговор. Опита се да отвори бизнес сайта му, но и той беше закрит. Стоеше единствено съобщението, че в момента работи с клиенти единствено по аналогов канал. Получи още едно съобщение от Хелена: „Е, какво мислиш?“. Мей отговори, че все още не й се е удала възможност да прочете. Следващото съобщение беше от бащата, Едуард: „Наистина ще значи много за нас, ако препоръчаш Хелена за работа при вас в Кръга. Не че те притискаме, но знай, разчитаме на теб!“. Мей отново им писа, че ще направи каквото може. На втория си екран получи призив да се включи в кампанията на Кръга за борба с дребната шарка в Западна Африка. Подписа се, изпрати една усмивка, дари петдесет долара и написа съобщение в Зинг по темата. Видя, че Хелена и Едуард веднага препратиха съобщението нататък. „Включваме се, както можем!“, писа й Едуард. „Танто за танто?“ Беше 1:11, когато мракът се спусна над нея. В устата си усети киселинен вкус. Стисна клепачи и видя прореза, от който сега искреше светлина. Отвори очи. Отпи глътка вода, но това като че ли само засили паниката. Погледна си гривната: имаше само 23 010 зрители, но въпреки това не искаше да им показва очите си от страх, че могат да издадат смущението й. Отново ги затвори – реши, че би изглеждало съвсем естествено за минута-две след толкова много часове пред екрана. „Просто си отморявам очите“, написа. Но зад клепачите си отново видя цепнатината, този път по-ясна, по-пронизителна. Какъв беше този звук, който чуваше? Писък, притъпен под неизбродни води, проглушителен писък на милион удавени гласове. Отвори очи. Позвъни на родителите си. Не вдигаха. Писа им. Не отговаряха. Набра Ани. Не вдигаше. Писа й. Не отговаряше. Потърси я в търсачката на Кръга, но не беше в кампуса. Влезе в профила й, разлисти няколкостотин снимки, повечето от които от пътуването й из Европа и Китай, и когато усети, че очите й горят, отново ги затвори. И отново усети зейналия процеп, светлината, която се опитва да пробие, подводните писъци. Отвори очи. Имаше още едно съобщение от Едуард. „Мей? Там ли си? Наистина би било чудесно, ако знаем, че можеш да удариш едно рамо. Моля те, пиши.“ Мърсър наистина ли може да изчезне така? Беше решена да го открие. Потърси го в мрежата, затършува за някакви съобщения, които може би е изпратил до някого. Нищо. Обади му се, но номерът беше невалиден. Що за агресивна постъпка! Да си смениш телефона и да не оставиш нов! Какво изобщо беше видяла у него? Отвратителния му тлъст задник, ужасните космати петна по раменете му. Мамка му, къде се е дянал? Имаше нещо много грешно в това да не можеш да откриеш някого. Часът беше 1:32. „Мей? Едуард е. Можеш ли да успокоиш Хелена, че по някое време ще погледнеш страницата й? Вече е малко разстроена. И една поощрителна думичка стига. Знам, че си добър човек и никога не би й навредила нарочно – да обещаеш, че ще помогнеш и след това да я игнорираш. Поздрави! Едуард.“ Мей отвори страницата на Хелена, прочете едно от съчиненията, поздрави я, писа й, че е невероятно и изпрати съобщение до всички в Зинг, че Хелена от Мелбърн/Ню Мексико е глас, в който всеки трябва да се вслуша и че дарбата й трябва да бъде насърчена по всеки възможен начин. Но цепнатината все още зееше дълбоко в нея и трябваше някак да я затвори. Не знаеше какво друго да направи, освен да активира проучването на Кръга. Кимна и започна.