– В момента във Вашингтон се опитват да спестят пари повече от всякога – поде отново той, но още по-презрително, – и никак не са склонни да строят огромни нови бюрократични машини от нулата. Сега правителството плаща по около десет долара за осъществяването на един глас. И когато гласуват двеста милиона души, президентските избори на всеки четири години излизат по двайсет милиарда. Само за да се обработят гласовете за едни избори, в един-единствен ден. А ако в сметката включим и всички щатски и местни избори, става дума за стотици милиарди, хвърлени на вятъра за елементарна обработка на гласовете. За бога, в някои щати още го правят на хартия! Ако предложим тази услуга безплатно, спестяваме на правителството милиарди долари и, още по-важното, резултатите ще се появяват мигновено. Прозираш ли смисъла на всичко това?
Ани кимна мрачно и Стентън сякаш наново я измери с очи. След това се обърна към Мей и я подкани да продължи.
– А ако е задължително да имаш ТиСи профил, за да си плащаш данъците или да имаш достъп до каквото и да е държавно обслужване – каза тя, – тогава ще сме много близо до стоте процента гражданска активност. И ще имаме достъп до всякакви данни, на всички, по всяко време. В малкото градче искат всички да гласуват за приемането на нова местна наредба. ТиСи знае адресите на всички и ще допусне до гласуване само жителите на този град. И когато всички гласуват, резултатите ще се знаят след броени минути. Или пък държавата ще поиска да чуе мнението на всички за някакъв нов данък – също толкова мигновени, ясни и достоверни данни.
– Това ще е краят на догадките – обади се Стентън, който вече стоеше край масата. – Ще елиминира лобистите. Избирателните пунктове. Дори може би и Конгреса. Ако можем да знаем каква е волята на народа по всяко време, без филтри, тълкувания и фалшификации, няма ли това да елиминира голям процент от Вашингтон?
Нощта беше студена, а вятърът – разкъсващ, но Мей дори не забеляза. Всичко й се струваше хубаво, чисто и както трябва да бъде. След като беше получила одобрението на Мъдреците, след като може би беше пренасочила цялата компания в нова посока, след като може би евентуално беше задала началото на ново равнище на пряка демокрация – дали благодарение на нейната идея Кръгът наистина щеше да усъвършенства демокрацията? Дали не беше формулирала решението на проблем, съществуващ от хиляда години?
След срещата се споделиха известни притеснения за това, че частна фирма иска да завземе обществена дейност като гласуването. Само че логиката зад предложението и потенциалните спестени суми взимаха превес. Ами ако тези двеста милиарда отидеха в училищата? Или в здравеопазването? С подобна сума можеха да бъдат облекчени или дори разрешени не един или два от проблемите на страната – сума, която щеше да се спестява не само на всеки четири години, а част от нея и ежегодно. Защо да не заменят всички свръхскъпи избори с мигновения им, на практика безплатен вариант?
Такова беше обещанието на Кръга. Такава беше уникалната позиция на Кръга. Такава беше темата на коментарите в Зинг. Мей ги четеше, докато се возеше във влака под залива заедно с Франсис, и двамата ухилени до уши и извън кожата си от щастие. Хората ги разпознаваха. Заставаха пред камерата на Мей, само и само да станат част от видеоканала й. Тя нямаше нищо против, дори едва ги забелязваше, тъй като новините, които четеше на дясната си гривна, бяха твърде хубави, че да откъсва поглед.
За миг провери лявата си гривна, която показваше ускорен пулс и сърдечен ритъм 130. Въпреки това се чувстваше страхотно. Когато стигнаха до центъра, взеха стълбите по три стъпала наведнъж, за да излязат от подлеза. Навън внезапно ги озари златистата светлина, обливаща „Маркет Стрийт“ и моста над залива, който проблясваше в далечината.
– Уау, виж, това е Мей!
Кой го каза? Мей се огледа и видя двама тийнейджъри с качулки и слушалки на главите.
– Само така, Мей! – поздрави я и вторият.
В очите им се четеше одобрение, възхищение. Не искаха да изглеждат като някакви досадници, затова бързо се оттеглиха надолу по стълбите.
– Това беше забавно! – каза Франсис, загледан след двамата.
Мей закрачи към водата. Сети се за Мърсър и го видя като сянка, която бързо се стапя в съзнанието й. Не беше говорила нито с него, нито с Ани, откакто направи изказването си на срещата, и изобщо не я беше грижа. Родителите й също не бяха обелили дума и може би изобщо не бяха гледали предаването, но и това не я засягаше. Интересуваше я единствено този момент, тази вечер с чистото, беззвездно небе.
– Не мога да повярвам колко беше спокойна – каза Франсис и я целуна – суха, професионална целувка по устните.