– Добре ли се справих? – попита го тя и макар да съзнаваше колко абсурдно звучи подобна несигурност след този безспорен успех, просто искаше да чуе още веднъж, че е свършила добра работа.
– Беше перфектна – увери я той. – Пълно сто.
Докато се приближаваха към водата, тя прегледа набързо последните най-популярни коментари в Зинг. Имаше едно, около което се вдигаше известна пара – как всичко това можело или щяло да доведе до тоталитаризъм. Стомахът й се сви.
– Е, хайде пък ти. Не можеш да се връзваш на всеки ненормалник – утеши я Франсис. – Тя пък какво разбира? Просто някаква си параноичка, дето я тресе страх да не й изпържат мозъка.
Мей се усмихна. Не беше сигурна точно какво иска да каже Франсис, но беше чувала и баща си да използва подобен израз и само като си го представи как го казва, й стана смешно.
– Хайде да се почерпим по едно – предложи Франсис и се отправиха към блещукащо заведение над водата с просторна открита тераса. Докато крачеха нататък, Мей забеляза, че доста млади, хубави момичета и момчета, излезли да пият навън, я разпознаха.
– Вижте Мей! – каза някой.
Един младеж, който дори не изглеждаше на достатъчно години, за да пие алкохол, обърна лице към обектива:
– Здрасти, мамо! Да знаеш, че съм си вкъщи и уча!
Една жена на около трийсет, която може би беше с него, а може и да не беше, се провикна към камерата:
– Ехо, скъпи, на литературния клуб съм с момичетата. Поздрави на децата!
Вечерта беше луда и ярка, и минаваше твърде бързо. Мей почти не помръдна от мястото си в крайбрежния бар – около нея гъмжеше от хора, които й подаваха питиета, потупваха я по гърба, по рамото. Цяла вечер просто се въртя с по няколко градуса около оста си, колкото да поздрави следващия фен. Всички искаха да се снимат с нея, да я попитат кога смята, че ще се случи всичко това. Кога ще разбием всички тези ненужни бариери, питаха хората. Сега, когато решението изглеждаше ясно и достатъчно лесно за изпълнение, никой не искаше да чака. Една жена, малко по-възрастна от Мей, леко заваляйки думите и с коктейл в ръка, го облече в думи най-добре, макар и несъзнателно:
– Как... – започна тя, като неволно лисна част от коктейла си на земята, макар погледът й да беше бистър, – как може да получим неизбежното по-скоро?
Мей и Франсис откриха по-спокойно местенце надолу по булевард „Ембаркадеро“, където тъкмо си поръчаха по още едно питие, когато към тях се присъедини мъж на петдесет и няколко години. Макар и неканен, той седна при тях с голямо питие, което беше обхванал с двете си ръце. За броени минути вече им беше разказал, че някога е бил студент по теология, живеел в Охайо и се канел да стане свещеник, когато открил компютрите. Зарязал всичко и се преместил в Пало Алто, но там, цели двайсет години, се чувствал далеч от духовното. До днес.
– Гледах речта ти днес – каза той. – Ти успя да свържеш всичко. Ти успя да намериш начин да спасиш всички души. Това правехме и в църквата – опитвахме се да достигнем до всички. Как да спасим всички? Това целят проповедниците от векове насам. – Човекът вече заваляше думите, но въпреки това отпи дълга глътка от питието. – Ти и твоите хора от Кръга... – при тези думи той нарисува хоризонтален кръг във въздуха и Мей си помисли за ореол, – вие ще спасите всичките души. Ще съберете всички на едно място, ще ги научите на едни и същи неща. Може да има само един морал, само едни правила! Представете си само! – Мъжът блъсна с разтворена длан по металната маса и си разклати чашата. – Сега всички смъртници ще прогледнат с очите на Господа! Знаете ли този откъс, „всичко е голо и разкрито пред очите на Този, на Когото има да отговаряме“, май така беше. Чели ли сте си Библията? – При вида на безизразните физиономии на Мей и Франсис мъжът се засмя ехидно и отново отпи напоително от чашата. – Сега всички сме Господ. Всеки един от нас скоро ще може да вижда и да съди всекиго. Ще виждаме това, което и Той. Ще изговаряме Неговата присъда. Ще сме проводници на гнева Му и на прошката Му. Постоянно, глобално. Цялата ни религия чакаше тъкмо това, когато всеки човек е пряк и незабавен вестоносец на волята Господна. Разбирате ли какво ви казвам?
Мей погледна Франсис, който едва успяваше да сдържи смеха си. Не успя и избухна, след него и Мей, и докато се кискаха неудържимо, се опитваха да се извинят на човека с вдигнати ръце, в търсене на прошката му. Мъжът не се трогна. Отдръпна се от масата, после се извърна обратно, за да си вземе питието, и когато отново беше цял, закриволичи надолу край брега.