Мей напусна „Ренесанса“ и на вратата се сблъска с група млади кръгаджии, които я поздравиха, скупчиха се около нея, развълнувани и възбудени, и до един искаха да й кажат, че досега никога не са гласували, че са били абсолютно незаинтересовани от политика, че са се чувствали напълно откъснати от правителството си, едва ли не неми. Казаха й, чe докато гласът или името им върху някоя петиция преминат през местното управление, после през щатските управници и накрая през представителите във Вашингтон, все едно са хвърлили писмо в бутилка в безбрежното бурно море. Но сега се чувствали като част от всичко. Ако Демораж проработи, казаха те, след което се засмяха – по-точно, когато влезе в употреба, естествено, че ще проработи, – тогава най-сетне ще видим един напълно ангажиран народ, а когато това се случи, страната и светът ще чуят гласа на младите, чийто вроден идеализъм и прогресизъм ще завладеят планетата. Мей слуша подобни неща цял ден, докато блуждаеше из кампуса. Не можеше да се добере от една сграда до друга, без да я заговорят. „Намираме се на прага на истинска промяна“, казваха й. „Промяна, която се случва със скоростта, за която копнеят сърцата ни!“
Блокираният номер обаче не спря да звъни цялата сутрин. Мей знаеше, че е Калден и не искаше да има нищо общо с него. Един разговор, камо ли среща, щеше да бъде огромна крачка назад. До обяд Шарма и екипът й обявиха, че са готови за първата истинска проба на Демораж в рамките на кампуса. В 12:45 всички щяха да получат по пет въпроса и резултатите не само щяха да бъдат изчислени на мига, а и Мъдреците обещаваха, че волята на хората ще бъде изпълнена до края на деня.
Мей стоеше по средата на кампуса сред няколкостотин души, които си ядяха обяда и развълнувано говореха за предстоящата демонстрация. Това я наведе на мисълта за онази картина на Конституционния конвент – всички онези сковани мъже с напудрени перуки и сетрета, все богати бели мъже, които представляваха сънародниците си с осезаема неохота. Просто чиновници на една поначало грешна демокрация, в която се избират само богатите и техните гласове се чуват най-силно; където позициите в Конгреса се предават на когото сметнат за не по-малко заслужил от себе си.
Оттогава е имало ред подобрения в системата, кое от кое по-фундаментално, но Демораж щеше да засенчи всичко. Тя беше по-чиста, тя беше единственият шанс за пряка демокрация, който светът някога е имал.
Беше 12:30 и тъй като се чувстваше силна и уверена, Мей най-сетне се поддаде и вдигна телефона, знаейки, че е Калден.
– Ало?
– Мей – каза той с делови тон, – Калден е. Не ми казвай името на глас. Нагласил съм връзката така, че входящият звук да не се чува.
– Не!
– Мей, моля те. Въпрос на живот и смърт е.
Калден имаше някакво влияние върху нея, от което я беше срам. Караше я да се чувства слаба и податлива. Всеки друг аспект на живота й беше под неин контрол, но чуеше ли гласа му, се размекваше и отваряше към всякакви лоши решения. След една минута вече беше в тоалетната с изключен звук и телефонът й отново звънеше.
– Сигурна съм, че някой следи сигнала – каза тя.
– Никой не го следи. Осигурил съм ни време.
– Калден, какво искаш?
– Не го прави. Всичко това със задължителния профил и фактът, че хората го приемат добре – това е последната крачка към завършването на Кръга, а това не трябва да се случва!
– Какви ги говориш?! Точно това е цялата идея! Ако работиш тук от толкова отдавна, най-добре от всички трябва да знаеш, че това е била целта на Кръга от самото начало. Нали е кръг, за бога, трябва да се затвори. Трябва да е цял.
– Мей, през цялото това време лично за мен подобни нещо беше страх, а не цел. Веднъж стане ли задължително да имаш профил, веднъж започнат ли всички правителствени услуги да минават през Кръга, ще си помогнала за създаването на първия по рода си тираничен монопол. Добра идея ли ти се струва една частна компания да контролира притока на цялата информация? И когато на тях им е удобно, да изискват активно участие, което е задължително?
– Знаеш какво е казал Тай, нали?
Мей чу дълбока въздишка.
– Може би. Какво е казал?
– Че душата на Кръга е демокрацията. Че докато всички не разполагат с еднакъв достъп и този достъп не е безплатен, никой няма да е свободен. Пише го на няколко плочи из кампуса.
– Добре, Мей, Кръгът е хубаво нещо. И който е измислил ТиСи, е някакъв гений. Но сега трябва да се поставят граници. Или системата да бъде пречупена.