В този момент Мей усети нещо в гласа й, което издаде, че говори най-вече на публиката. Реши да се включи в играта.
– Е, по-рано ми разказа за общата идея. Какво е новото около Минало перфектно, Ани?
Докато я гледаше в очите и се преструваше на силно заинтересувана от това, което Ани й разказва, мислите на Мей бяха другаде. Дали и Ани беше натиснала нацупеното личице? Просто за да й направи мръсно? И какъв ли резултат би получила Ани на подобна анкета? Можеше ли да получи над 97 процента? Някой изобщо може ли?
– О, майчице, толкова е много, Мей. Както знаеш, от години се работи по Минало перфектно. Може да се каже, че е любимият проект на Еймън Бейли. Какво ли ще стане, помислил си той, ако впрегнем мощта на интернет, заедно с тази на Кръга и милиардите му членове, и се опитаме да запълним дупките в личните си истории и историята като цяло?
Мей видя колко се старае приятелката й и не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да отвърне на бляскавия й ентусиазъм.
– Еха, звучи наистина невероятно! Когато говорихме последно, още се търсеше доброволец, който първи да научи цялата истина за предците си. Откриха ли го?
– Ами, да, Мей, откриха го! Радвам се, че попита. Откриха доброволеца – мен!
– Аха. Значи, наистина още не са избрали, така ли?
– Не, сериозно – каза тя с понижен глас и изведнъж прозвуча като истинската Ани. Но след това отново грейна и качи една октава. – Това съм аз!
Мей беше свикнала да не говори, преди да помисли – прозрачността я научи да премерва всяка дума – и сега, вместо да каже: „Очаквах да е някой от новаците, някой без толкова опит. Или поне с големи амбиции да се изкачи в Поп-Ранга, или пък да спечели някоя и друга червена точка от Мъдреците“, Мей осъзна нещо: Ани беше, или смяташе, че е в положение, в което се нуждае от някакъв тласък, от предимство. И затова беше предложила помощта си.
– Предложила си се за доброволец?
– Да, да – каза Ани и я погледна в очите, но този поглед като че ли премина през нея. – Колкото повече слушах за проекта, толкова повече исках да съм първата. Както знаеш, но зрителите ти може би не, семейството ми е дошло на континента още с „Мейфлауър“ – при споменаването на кораба Ани завъртя драматично очи – и макар да има с какво да се гордеем в семейната история, все пак остават толкова много неща, които не знаем.
Мей зяпна. Ани съвсем се беше побъркала.
– И всички са съгласни? Родителите ти, да речем?
– Толкова се вълнуват! Винаги са се гордеели с предците си, а това, да могат да споделят подобно наследство с останалия свят, пък и пътьом да научат малко повече за историята на тази държава, много им допадна. Като заговорихме за родители, как са твоите?
Божичко, колко е странно всичко това, помисли си Мей. В този разговор имаше толкова много слоеве и докато умът й ги броеше, подреждаше и именуваше, лицето и устата й трябваше да поддържат огъня.
– Добре са – отговори тя, въпреки че и двете много добре знаеха, че Мей не се е чувала с тях от седмици. Бяха й пратили вест по един братовчед, че здравето им е добро и че са напуснали къщата. „Бягаме“, казваха те с една дума в краткото си съобщение, в което я молеха да не се притеснява за нищо.
Мей завърши разговора с Ани и бавно продължи пътя си през кампуса, замаяна. Знаеше, че Ани е доволна от начина, по който успя да съобщи голямата си новина, да покаже, че тя е господарят на положението и напълно да обърка Мей в рамките на една кратка среща. Ани е била избрана за централната фигура в Минало перфектно, а Мей дори не знаеше и следователно излезе кръгъл идиот. Със сигурност това й е била целта. И защо точно Ани? Нямаше никаква логика да изберат нея, при положение че щеше да е много по-лесно, ако бяха помолили Мей – тя вече беше прозрачна, така или иначе.
Мей осъзна, че Ани е помолила за това. Че се е молила на Мъдреците. И високото й положение е помогнало да я изберат. Значи Мей не беше толкова близо до тях, колкото си мислеше, Ани все още поддържаше определен статус. И отново произходът на Ани, надмощието, дадено й по рождение, разнообразните прастари предимства, на които тя се радваше, поставяха Мей на второ място. Все на второ място, все едно е малката сестричка, която никога не успява да блесне над по-голямата, завинаги по-голямата сестра. Мей се опитваше да запази самообладание, но съобщенията, които получаваше на гривната си, говореха, че зрителите усещат раздразнението й, липсата на фокус.
Трябваше да диша. Трябваше да помисли. Само че имаше твърде много в ума си. Нелепата стратегия на Ани. Абсурдната ситуация с Минало перфектно, за което трябваше да изберат Мей. Възможно ли беше да й нямат доверие, защото родителите й са кривнали от правия път? Да, и най-важното, те къде са? И защо саботират всичко, което Мей градеше? А тя пък защо градеше каквото и да е било, при положение че 368 кръгаджии не я харесваха? Триста шейсет и осем души, които очевидно съвсем активно я мразеха – дотолкова, че да натиснат копчето, да изпратят омразата си директно към нея, съзнавайки, че тя мигновено ще научи какви са чувствата им. Ами клетъчното изменение, за което се притесняваше онзи учен от Шотландия... раковото образувание, което може би растеше в нея заради грешка в диетата? Това наистина ли се случваше? По дяволите, помисли си Мей и гърлото й се стегна, наистина ли беше изпратила намръщено личице на тежковъоръжена, паравоенна групировка в Гватемала? Ами ако имаха свои хора и тук? Със сигурност имаше много гватемалци в Калифорния, които определено щяха да са повече от щастливи да се сдобият с трофей като Мей, да я накажат за оскърблението. Мамка му. Мамка му! Дълбоко в себе си усещаше болка, болка, която разтваряше черните си криле. И тази болка беше причинена най-вече от триста шейсет и осем души, които очевидно я мразеха толкова много, че им се искаше тя изобщо да не съществува. Едно е да изпратиш намръщено личице до Централна Америка, друго е до отсрещния край на кампуса. Кой би направил подобно нещо? Защо имаше толкова много ненавист на този свят? В този момент изведнъж я осени кратко, светотатствено просветление: не искаше да знае какво мислят те. Просветлението се разгърна в нещо по-голямо, в още по-светотатственото заключение, че мозъкът й съхранява твърде много неща. Че обемът информация, данни, мнения и параметри е твърде голям, че има твърде много хора, твърде много желания и възгледи, и болка на твърде много хора, и че когато постоянно се съпоставят, събират, добавят, трупат и накрая й се представят, сякаш така са по-подредени и по-лесни за овладяване... й идваше твърде много. Но не. Не, не, не е твърде много, поправи я разумът. Не. Просто си наранена от онези 368 души. Това беше истината. Беше наранена от триста шейсет и осемте гласа за смъртта й. Всеки един от тези хора предпочиташе тя да е мъртва. Само да можеше изобщо да не знае... Да се върне към живота си преди тези три процента, когато можеше да се разхожда из кампуса, да помахва, да се усмихва, да бъбри безгрижно, да яде, да споделя контакта с хората наоколо, без да знае какво се крие дълбоко в сърцата на три процента от тях. Да й се мръщят, да ръгат с пръсти онзи бутон, да я прострелят по такъв начин – това си беше един вид убийство. Гривната й примигваше от десетките загрижени съобщения. Благодарение на камерите из кампуса, зрителите можеха да видят как е застинала на едно място и лицето й се е разкривило в ужасена, гневна гримаса.