– Изключи я! – каза той, едва сдържайки гнева си.
Финеган не го чу и продължи, като че ли алармата трябва да е допустима част от представянето.
– Това е алармата, която...
– Изключи я! – изрева Стентън и този път Финеган го чу. Тя се хвърли върху таблета си и затърси правилния бутон.
Стентън оглеждаше тавана.
– Откъде идва този звук? Как може да е толкова силен?
Пищенето продължи. Половината хора в публиката бяха закрили ушите си с ръце.
– Изключи я или всички просто си тръгваме! – заплаши Стентън и се изправи със свити от ярост устни.
Финеган най-сетне откри бутона и алармата заглъхна.
– Това беше грешка – сгълча я той. – Не можеш да наказваш хората, на които искаш да продадеш нещо. Ясно ли ти е?
Очите на Финеган трептяха от ужас и започнаха да се пълнят със сълзи.
– Да, ясно ми е.
– Можеше просто да кажеш, че се включва аларма. Не беше нужно наистина да я включваш. Това е бизнес урокът ми за днес.
– Благодаря, сър – каза тя, преплела побелели ръце пред себе си. – Мога ли да продължа?
– Не знам – каза Стентън, все още бесен.
– Да, Финеган – обади се Бейли. – Просто давай по-пъргаво.
– Добре – каза тя с разтреперен глас. – Същината е, че сензорите ще се инсталират във всяка стая и ще бъдат програмирани да разпознават кое е в рамките на нормалното и кое – не. Ако се случи нещо извън нормата, ще се задейства алармата и в идеалния случай това само по себе си ще прекъсне или поне забави случващото се в стаята. През това време органите на реда вече ще са осведомени. Може да бъде настроено така, че да се алармират и съседите, имайки предвид, че те се намират най-близо и вероятно биха могли да се отзоват на помощ своевременно.
– Да. Схващам – каза Стентън. – Да вървим нататък. – Имаше предвид нататък със следващия презентатор, но Финеган продължи да говори със завидна решителност:
– Разбира се, ако комбинираме всички тези технологии, бързо ще можем да подсигурим поведенчески норми във всякакви среди. Да вземем затворите или училищата. Аз, например, посещавах училище с четири хиляди ученици, от които само двайсет създаваха проблеми. Представям си какво щеше да бъде, ако учителите имаха ретинен интерфейс и можеха да видят маркираните в червено ученици от един километър – това щеше да предотврати повечето инциденти. Също така, сензорите могат да насочат вниманието към всякакви прояви на антисоциално поведение.
Вече по-спокоен, Стентън отново се беше облегнал на стола си, прекарал палци през гайките на панталона.
– Мисля, че ставаме свидетели на толкова много престъпност и насилие, защото трябва да следим толкова много неща. Твърде много места, твърде много хора. Ако можем да се съсредоточим върху изолираните от масата нарушители на реда и ако можем да ги маркираме и следим, ще спестим безкрайно много време и излишни усилия.
– Точно така, сър – промълви Финеган.
Стентън поомекна и си погледна таблета, където вероятно виждаше това, което и Мей видя на китката си: Финеган и програмата й вече бяха изключително популярни. Повечето съобщения бяха от жертви на различни престъпления – жени и деца, претърпели тормоз у дома, които казваха очевидното: „Де да имаше такива технологии преди десет-петнайсет години... Но важното е, че поне сега вече няма да се случват подобни неща“. Съобщенията бяха все в този смисъл.
Когато се върна обратно на бюрото си, Мей откри написана на ръка бележка от Ани. „Може ли да се видим? Пиши ми „сега“, когато ти е удобно, и ще се видим в тоалетните.“
Десет минути по-късно Мей седеше в обичайната си кабинка и чу Ани да влиза в съседната. Изпитваше облекчение, че Ани я търси, и силно вълнение, че отново е толкова близо до нея. Сега можеше да поправи всичко помежду им, решена беше да го направи.
– Сами ли сме? – попита Ани.
– Звукът е изключен за три минути. Какво има?
– Нищо. Тази история с Минало перфектно. Малко по малко започнаха да ми снасят резултатите и още отсега нещата не изглеждат добре. А утре ще го обявят публично и предполагам, че ще стане още по-зле.
– Чакай малко, какво са открили? Мислех, че започват от Средновековието или там някъде...
– Да. Само че още оттогава двата рода в семейството ми са били злодеи. Дори не знаех, че британците са държали роби от Ирландия... Ти?
– Не. Нямах представа. Искаш да кажеш бели, ирландски роби, така ли?
– Хиляди. Предците ми са били нещо като робовладелци. Нахлували са в Ирландия, връщали са се с робите и са ги продавали по цял свят. Ужасна работа.