– Ани, не може да разсъждаваш така.
– Разбира се, че мога. За нищо друго не мога да мисля...
– Добре. Хубаво. Но първо се успокой. И второ, не го приемай лично. Трябва да се разграничиш. Трябва да гледаш на нещата малко по-абстрактно.
– И постоянно ми изпращат злобарски съобщения. Само тази сутрин получих шест, в които ме наричаха „господарке“. Половината цветнокожи, които съм наемала на работа през годините, сега ме гледат с подозрение. Все едно ми е генетично заложено да държа роби! И сега просто не мога понеса, че Вики работи за мен. Утре ще я освободя.
– Ани, осъзнаваш ли колко идиотски звучи всичко това? И освен това сигурна ли си изобщо, че прадедите ти тук са имали черни роби? Че и тук не са били ирландци?
Ани въздъхна тежко.
– Не. Не. От ирландци са минали на африканци. Яко, а? Моите хора не са успели да се въздържат и да не притежават други хора. А чу ли, че също така са се били на страната на Конфедерацията в Гражданската война?
– Да, прочетох, но има милиони хора, чиито предци са се били за Юга. Страната е била във война, разцепена наполовина.
– Е, моите хора са били от онази, другата половина. Можеш ли изобщо да си представиш какъв хаос всява всичко това в семейството ми?
– Те така или иначе никога не са взимали много на сериозно цялата работа със семейното наследство, нали?
– Не и докато са смятали, че сме със синя кръв! Не и докато са смятали, че сме хора от „Мейфлауър“ с безупречно родословие! Сега обаче взимат проклетите неща адски на сериозно. Майка ми не е излизала от къщата от два дни. Не искам и да знам какво ще е следващото нещо, което ще излезе наяве.
Разкритието два дни по-късно беше още по-ужасно. Мей не знаеше предварително какво е, но знаеше, че Ани знае и че е изпратила много странно съобщение до целия свят. „Всъщност вече не съм сигурна дали трябва да знаем всичко.“ Когато се срещнаха в кабинките, Мей още не можеше да повярва, че пръстите на Ани наистина са изписали това изречение. Кръгът не можеше да го изтрие, разбира се, но някой – Мей се надяваше да е Ани – го беше поправил на: „Не трябва да знаем всичко – преди да сме подготвили достатъчно памет. Не искаме да загубим нещо, нали така?“
– Естествено, че аз съм го писала – каза Ани. – Първото поне със сигурност.
Мей се беше надявала да се окаже някаква ужасна грешка в системата.
– Как си могла да изпратиш подобно нещо?
– Това е моето мнение, Мей. Нямаш си представа...
– Знам, че нямам! А ти каква представа имаш? Знаеш ли в какво се забъркваш? Как може точно ти да прегръщаш подобни идеи? Ти си олицетворението на свободния ни достъп до миналото – и сега изведнъж казваш... Какво казваш всъщност?
– Ох, мамка му, не знам. Просто знам, че бях дотук. Трябва да го прекратя.
– Какво да прекратиш?
– Минало перфектно. И всичко от тоя род.
– Знаеш, че не можеш.
– Смятам да опитам.
– Значи вече здравата си го загазила...
– Така е. Само че Мъдреците ми дължат услуга. Просто не мога да се справя с това. Така или иначе, цитирам, ме освобождават от някои от задълженията ми. Все тая. Не ми пука. Но ако не прекратят проекта, ще изпадна в кома. Едва си стоя на краката, едва дишам.
За момент поседяха мълчаливо. Мей се зачуди дали да не си тръгне. Ани изпускаше от контрол ключова част от съществото си. Беше лабилна, способна на прибързани, безвъзвратни постъпки. Дори разговорът с нея беше риск.
Мей чу как Ани рязко си пое дъх.
– Ани, дишай.
– Току-що ти казах, че не мога. Не съм спала от два дни.
– В крайна сметка, какво се е случило? – попита Мей.
– Ох, по дяволите, всичко. И нищо. Намерили са някакви странни работи за родителите ми. Много странни работи.
– Кога ще е публично?
– Утре.
– Добре, може да не е толкова страшно, колкото си мислиш.
– Много по-лошо е, отколкото можеш да си представиш.
– Кажи ми. Обзалагам се, че всичко ще е наред.
– Няма да е наред, Мей. Нищо не е наред. Първо разбрах, че майка ми и баща ми са имали нещо като отворен брак. Още дори не съм говорила с тях за това. Само че има снимки и видеозаписи на двамата с какви ли не други хора. Нещо като серийна изневяра и от двете страни. Това наред ли ти се струва?
– А защо си сигурна, че са били връзки? Може просто да са се разхождали? Плюс това говорим за осемдесетте, все пак.
– По-скоро деветдесетте. И повярвай ми, сигурно е.
– Е какво, сексуални снимки ли има?
– Не, но има целувки. И една, на която баща ми е хванал някаква жена през кръста, а другата му ръка й е на цицата. И други такива перверзни. И майка ми с някакъв брадат тип в цяла поредица голи снимки. Очевидно онзи е умрял, пазил си е колекцията от снимки, някой ги е купил на гаражна разпродажба, сканирал ги е и ги е качил в облака. И когато са правили глобалното лицево разпознаване – хопала! – ето я мама, гола, с някакъв моторист. И на някои снимки просто си стоят, ей така, голи, все едно позират за абитуриентската снимка.