Мей завърши изказването си, като съобщи имейл адреса и Зинг профила на Ани. Реакцията беше мигновена. От 88 198 последователите на Ани се покачиха на 243 087 – а докато изказването на Мей се разгласи, броят им вероятно щеше да надхвърли милион до края на деня. Съобщенията се сипеха едно след друго, като най-популярното до момента беше: „Миналото си е минало, а Ани си е Ани“. Не беше от най-смислените, но Мей все пак оцени жеста. Друго съобщение, което разпалваше страстите, гласеше: „Не искам да съм черната станция, но смятам, че в ДНК може да се пренася и злото, и лично аз бих се притеснявала за Ани. Ще й се наложи да положи двойни усилия да убеди хора като мен, афроамериканка, чиито предци са били поробвани, че върви по пътя на правдата“.
Този коментар беше получил 98 201 усмивки и почти толкова намусени личица – 80 198. Но като цяло, разглеждайки останалите коментари, Мей откри любов – каквато винаги имаше, когато хората бъдат помолени да изразят чувствата си, и разбиране, и желание миналото да остане минало.
Докато Мей проследяваше реакцията на хората, следеше и часа и знаеше, че й остава само един час до първата й презентация в Голямата зала на „Просвещението“. Чувстваше се подготвена, особено след историята с Ани, която й даваше кураж и повече от всякога й носеше чувството, че зад гърба си има легиони. Също така знаеше, че самата технология и общността на Кръга ще решат доколко е била успешна демонстрацията. Докато се подготвяше, Мей следеше гривната си за някаква следа от Ани. Очакваше до този момент вече да е получила някаква реакция, поне нещо като благодарност, при положение че без съмнение е била зарината под лавина от благопожелания.
Само че нямаше нищо.
Изпрати й поредица съобщения в Зинг, но не получи отговор. Провери къде се намира в момента и откри червената й пулсираща точка в офиса. За момент Мей се замисли дали да не отиде да я види, но реши да не го прави. Трябваше да се съсредоточи, а и може би беше по-добре да я остави да поеме всичко сама. До следобед със сигурност щеше да е синтезирала топлината на милионите, които ги е грижа за нея, и щеше да е готова да й благодари подобаващо, да й каже, че сега, от тази нова перспектива, вече може да постави в контекст престъпленията на роднините си и да продължи напред към разрешимото бъдеще, а не да върви назад към хаоса и непоправимото минало.
– Днес постъпи много смело – похвали я Бейли. – Смело и правилно.
Намираха се зад кулисите на Голямата зала. Мей беше облечена с черна пола и червена копринена блуза, и двете нови. Гримьорката се суетеше около нея, пудреше й носа и челото, нанасяше вазелин по устните. Няколко минути я деляха от първата й голяма презентация.
– По принцип бих искал да поговорим защо изобщо си решила да прикриеш нещо – продължи той, – но честността ти беше истинска и знам, че вече си се поучила сама. Много сме щастливи, че си сред нас, Мей.
– Благодаря ти, Еймън.
– Готова ли си?
– Мисля, че да.
– Давай, Мей, дай ни повод за гордост!
Когато стъпи на сцената под светлината на единствения, ярък прожектор, Мей се почувства уверена, че наистина може да им даде такъв повод. Още преди да стигне до плексигласовия подиум, аплодисментите изригнаха толкова внезапно и гръмко, че Мей едва се задържа на краката си. Отправи се към мястото си, но тътенът стана още по-оглушителен. Публиката се изправи на крака – първо предните редове, а след тях и останалите. Коства й значителни усилия да заглуши шума, за да започне да говори.
– Здравейте на всички, аз съм Мей Холанд – каза тя и аплодисментите отново се надигнаха. Мей не сдържа смеха си и това предизвика по-силно ръкопляскане. Любовта на публиката се усещаше като истинска и напълно завладяваща. Честността е всичко, помисли си тя. Истината сама по себе си е награда. От това би излязло хубава плоча, реши тя и си представи думите, изсечени в камъка. Всичко това беше твърде хубаво... Мей погледна кръгаджиите, остави ги да ръкопляскат и усети как нова сила да се влива в нея. Беше силата, натрупала се след дълго даване – тя им даваше всичко от себе си, даваше им неподправената истина, пълната прозрачност, а те й даваха доверието си, бурната си любов.
– Добре, добре – каза най-сетне тя, вдигна ръце във въздуха и подкани публиката да седне обратно по местата си. – Днес ще ви демонстрираме върховния търсещ инструмент. Може би вече сте чували някой и друг слух за „Копой“, така че нека сега да го изпробваме заедно, пред целия Кръг, тук и по света. Мислите ли, че сте готови?