Когато вратата се отвори, Мей с облекчение видя, че Фиона Хайбридж стои приклещена към стената от десетина души, повечето от които бяха прицелили телефоните си към нея. Нямаше никаква възможност за бягство. Изражението й беше диво, ужасено, непокорно. Сякаш търсеше пролуки в тълпата, някоя дупчица, през която да се изплъзне. „Натясно си, детеубийце!“, каза някой и Фиона Хайбридж се свлече към земята, скрила лице в дланите си.
За броени секунди повечето заснети видеокадри се излъчваха на екрана в Голямата зала и публиката виждаше мозайка с лика на Фиона Хайбридж от десет различни ъгъла, всеки един от които потвърждаваше вината й.
– Линчувайте я! – провикна се някой от тълпата.
„Трябва да остане невредима!“, просъска Стентън в ухото на Мей.
– Не я докосвайте, моля ви – обърна се тя към хората. – Някой звънял ли е в полицията?
След няколко секунди се чуха сирени и когато Мей видя двете коли, които се задаваха от паркинга, отново погледна часовника. След като четиримата полицаи стигнаха до Фиона Хайбридж и й сложиха белезници, часовникът на екрана в Голямата зала показваше 10 минути и 26 секунди.
– Ами май това беше – каза тя и спря часовника.
Публиката избухна в овации, а хората, които бяха участвали в залавянето на Фиона Хайбридж, получиха поздравления от цял свят.
„Нека спрем видеовръзката“, каза Стентън. „Да й оставим малко достойнство.“
Мей повтори нареждането на техническия отдел. Образите от ареста прекъснаха и екранът остана черен.
– Е – обърна се Мей към публиката, – оказа се доста по-лесно, отколкото дори и аз очаквах. А даже не използвахме всички инструменти, които светът ни има на разположение.
– Хайде да хванем още някого! – чу се някъде из публиката.
Мей се усмихна:
– Ами, по принцип, бихме могли... – поколеба се тя и хвърли поглед към Бейли, който стоеше зад кулисите. Той сви рамене.
– По-добре да не е беглец – обади се Стентън в ухото й. – Да пробваме с някой обикновен цивилен.
По лицето на Мей се изписа усмивка.
– Добре тогава – каза тя, бързо откри файла, който търсеше, и го препрати до екрана зад себе си. Беше снимка на Мърсър, заснета преди три години, точно след като се бяха разделили, но още бяха близки. На кадъра стояха заедно в началото на крайбрежна еко пътека, която се готвеха да изминат.
До този момент не й беше хрумвало да използва Кръга, за да открие Мърсър, но сега идеята й се стори като най-логичното нещо. Как иначе да му докаже обсега и силата на мрежата и на хората в нея? Скептичното му отношение щеше да се стопи.
– Втората ни мишена днес не е беглец от закона, но може да се каже, че е беглец от приятелството.
Тя се усмихна на смеха, който предизвика.
– Това е Мърсър Медейрос. Не съм го виждала от няколко месеца и много ще се радвам, ако това се случи сега. Приликата между него и Фиона Хайбридж е в това, че и той не иска да бъде открит. Така че хайде да видим дали няма да успеем да си подобрим предишния рекорд. Готови ли са всички? Да пуснем часовника!
За деветдесет секунди се получиха стотици съобщения от хора, които го познават – от училище, от гимназията, колежа, работата. Появиха се дори няколко снимки, на които се виждаше и Мей, за огромно удоволствие на публиката. След това обаче, за неин ужас, настъпи затишие за четири минути и половина, през които никой не успя да даде смислена информация за настоящото му местонахождение. Друга негова бивша приятелка писа, че също много би искала да знае къде се намира той в момента, тъй като имал да й връща цял водолазен екип. За известно време това остана най-релевантното съобщение, докато Джаспър от Орегон не писа по Зинг и мигновено не се озова на челната позиция.
„Виждал съм го в магазина до нас. Чакайте да проверя.“
Друг зрител на име Адам Франкенталер се свърза със съседите си и бързо се достигна до заключението, че всички са виждали Мърсър – в магазина за алкохол, в бакалията, в библиотеката. След това обаче последва още една изпепеляваща пауза, която продължи почти две минути. Никой не можеше да разбере къде живее Мърсър. Хронометърът показваше 7:31.
– Добре тогава, ето къде се намесват могъщите инструменти – каза Мей. – Да проверим сайтовете за имоти и архивите им на последните наематели. Да проверим данните по кредитна карта, телефон, членска карта в библиотеката, всичко, за което може би се е абонирал. О, чакайте малко – спря се тя. На екрана се бяха появили два адреса, все в същия малък град в Орегон. – Откъде получихме тези адреси? – попита тя, но отговорът нямаше никакво значение. Нещата вече се развиваха твърде бързо.