Почти беше стигнала до вратата на тоалетните, когато видя спретнат човек в тесни зелени джинси и хубава фланела с дълъг ръкав, който стоеше в коридора пред високия, тесен прозорец, вперил поглед в телефона си. Окъпан в синкавобялата светлина, като че ли чакаше инструкции от екрана.
Мей влезе в тоалетната. Когато приключи, отвори вратата и видя мъжа на същото място, само че този път гледаше през прозореца.
– Да не си се изгубил? – попита го Мей.
– Не. Просто обмислям нещо преди, ъ-ъ-ъ, да се връщам нагоре. Ти тук ли работиш?
– Да. Нова съм, в O.K.
– Обслужване на клиенти?
– Обгрижване на клиенти.
– Аха. Преди му казвахме просто „обслужване“.
– Да разбирам, че ти не си нов?
– Аз ли? Не, не. Тук съм от известно време. Но не съм бил много в тази сграда.
Той се усмихна и извърна лице към прозореца, а Мей го огледа. Очите му бяха тъмни, лицето – овално, а косата му изглеждаше почти изцяло побеляла, макар че нямаше как да е над трийсет. Беше слаб, жилест и в тесните дрехи силуетът му беше като изписан с тънки и дебели щрихи от ловка калиграфска ръка. Той се обърна пак към нея, примигна и се засмя на собствените си лоши обноски.
– Извинявай. Казвам се Калден.
– Калден?
– Тибетско е. Означава златно нещо си. Родителите ми винаги са искали да отидат в Тибет, но не са стигнали по-далеч от Хонконг. А ти си?...
– Мей.
Здрависаха се. Ръкостискането му беше здраво, но небрежно – все едно са го учили как да се здрависва, но самият той никога не е намирал смисъл в това.
– Значи не си се изгубил – Мей осъзна, че трябва да се връща на бюрото си, днес вече беше закъсняла веднъж.
Калден го усети:
– Аха, трябва да вървиш. Мога ли да те изпратя до там? Само да видя къде работиш.
– Ами... – зачуди се тя и се почувства доста неловко. – Да, разбира се.
С такова напористо, но безцелно любопитство щеше да го сметне или за някой случаен посетител от улицата, или за някакъв корпоративен шпионин, ако беше по-наивна или не беше видяла връзката на служебната карта около врата му.
Само че не можеше да предполага нищо. Беше в Кръга едва от седмица. Можеше да е някакъв тест. Или просто ексцентричен колега.
Мей го заведе до бюрото си.
– Много е подредено – отбеляза той.
– Така е. Тъкмо започвам, ако си забравил.
– Знам, че някои от Мъдреците обичат бюрата да са подредени. Някога виждала ли си ги наоколо?
– Кого? Мъдреците ли? – засмя се Мей. – Не и тук. Или поне все още не.
– Да, така и предположих – каза той и приклекна до нея, с глава на нивото на рамото й. – Може ли да видя какво правиш?
– Като работя ли?
– Да. Мога ли да погледам? Е, стига да не те притеснявам.
Мей се поколеба. Всичко в Кръга, с което се беше сблъсквала досега, се придържаше към някакъв логичен модел, някакъв ритъм, но Калден беше аномалия. Неговият ритъм беше различен, атонален и странен, но не по неприятен начин. Лицето му беше толкова открито, очите толкова бистри, благи, непринудени, говореше толкова нежно, че всякаква вероятност за заплаха изглеждаше незначителна.
– Ами... да. Защо не – каза тя. – Само че не е много интересно.
– Може и да е, може и да не е.
И така, той започна да я наблюдава как обработва запитванията. Когато го поглеждаше след всяка привидно банална част от работата си, виждаше как яркият екран танцува в очите му и колко вглъбено е изражението му – все едно не е виждал по-вълнуващо нещо в живота си. В други моменти обаче изглеждаше отнесен и като че ли виждаше нещо невидимо за нея. Взираше се в екрана, но очите му гледаха нещо дълбоко отвъд повърхността.
Тя продължи да работи, докато той от време на време й задаваше въпроси:
– Това пък кой беше? Това колко често се случва? Защо отговори по този начин?
Стоеше близо до нея, твърде близо за всеки нормален човек с нормална представа за лично пространство, но беше пределно ясно, че той не е нормален човек. Докато гледаше екрана, а понякога и пръстите на Мей по клавиатурата, брадичката му все повече се приближаваше до рамото й и тя чуваше лекото му дишане, усещаше мириса му на обикновен сапун и бананов шампоан, който се носеше към нея с всяко негово леко издихание. Цялото преживяване беше толкова странно, че Мей се смееше неловко на всеки няколко секунди, защото не знаеше как иначе да реагира.