Приличаше на някакво огледало, но непълно, разкривено. Ако пък Франсис толкова е искал да научи някои от тези неща за нея – или пък всичките, не можеше ли просто да я попита? Третият й екран обаче цял следобед бълваше поздравителни съобщения.
„Страхотна си, Мей!“
„Браво, новак.“
„Значи без конна езда за теб. А ако е лама?“
Работи усилено цял следобед и забеляза мигащия си телефон едва след пет. Имаше три пропуснати съобщения от майка си. И трите казваха едно и също: „Ела си“.
И Мей се отправи към хълмовете, мина през тунела, който водеше на изток, обади се на майка си и разбра за какво става дума. Баща й получил пристъп, влязъл в болница и му препоръчали да пренощува, за да го държат под наблюдение. Уговорката беше да отиде направо там, но когато пристигна в болницата, баща й го нямаше. Обади се на майка си.
– Къде е?
– Вкъщи. Извинявай. Току-що си дойде. Не мислех, че ще стигнеш толкова бързо. Добре е.
Мей се отправи към къщи, но когато пристигна – нервна, ядосана и изплашена, – видя пикапа на Мърсър на алеята отпред и това съвсем я влуди. Не го искаше там. Положението беше достатъчно неприятно и без него.
Отвори вратата и видя не родителите си, а огромния, безформен силует на Мърсър. Стоеше във фоайето. При всяка нова среща, след като е минало известно време, се отвращаваше от това колко е огромен и тромав. Косата му беше пораснала и му придаваше допълнителен обем. Главата му закриваше цялата светлина.
– Чух ти колата – каза той, държеше круша.
– Какво правиш тук? – попита го тя.
– Извикаха ме да помогна.
– Татко?
Мей се стрелна покрай Мърсър и влезе във всекидневната, където баща й си беше полегнал и гледаше бейзбол по телевизията. Не помести глава, но погледна в нейната посока.
– Здрасти, миличка. Чух, че пристигна.
Мей седна на масичката и хвана ръката му.
– Добре ли си?
– Да. Нищо сериозно, наистина. Започна силно, но после затихна.
Той протегна шия скришом, в опит да погледне зад нея.
– Гледаш мача ли?
– Девети ининг – отговори той.
Мей се помести, за да не му пречи. В стаята влезе майка й.
– Повикахме Мърсър да ни помогне да вкараме баща ти в колата.
– Не исках линейка – обади се той, без да откъсва поглед от играта.
– Пристъп ли беше?
– Не са сигурни – провикна се Мърсър от кухнята.
– Може ли да чуя отговора от собствените си родители? – викна му Мей.
– Мърсър спаси положението – намеси се баща й.
– Защо не ми се обадихте, че не е толкова сериозно?
– Защото беше сериозно – натърти майка й. – Тогава ти се обадих.
– Но сега гледа бейзбол.
– Сега не е толкова сериозно – каза майка й, – но по едно време наистина не знаехме какво се случва. Затова се обадихме на Мърсър.
– Спаси ми живота.
– Не мисля, че Мърсър ти е спасил живота, татко.
– Нямам предвид, че съм умирал. Но знаеш колко мразя цялата разправия с парамедиците и сирените, и всички съседи разбират. Просто се обадихме на Мърсър, дойде за пет минути, помогна ми да вляза в колата, закара ме в болницата и се приключи. Това ми трябваше, а не онази лудница.
Мей беше бясна. Карала беше два часа в пълна паника, за да завари баща си излегнат на дивана да гледа бейзбол. Карала беше два часа, за да завари бившия си в собствената си къща, провъзгласен за героя на семейството. А тя какво тогава? Небрежна. Повърхностна. Тази ситуация й напомни за цял куп качества на Мърсър, които не харесваше. Той обичаше да е мил с хората, но го правеше така, че всички да разберат, което я докарваше до бяс. Все трябваше да слуша колко е любезен, колко е честен, как винаги може да се разчита на него и колко безкрайна е емпатията му. Но докато бяха двойка, се бе държал различно – постоянно беше раздразнителен и безброй пъти, когато тя имаше нужда от него, той не беше на разположение.
– Искаш ли пиле? Мърсър донесе – попита майка й и Мей реши, че това е добър момент да отиде до банята си за няколко минути, може би десет.
– Отивам първо да се освежа – тръгна нагоре тя.
По-късно, когато всички се бяха нахранили и наговорили за изминалия ден, за това как зрението на баща й се е влошило до притеснителна степен и как все по-малко си чувства ръцете – симптоми, които лекарите казваха, че са нормални и подлежат на лечение, – и след като родителите й си бяха легнали, двамата с Мърсър седнаха в задния двор, където горещината все още се носеше от тревата, дърветата и сивите, избледнели под многобройни дъждове огради, които ги заобикаляха.