Мей се сещаше за поне пет механизма на Кръга, които биха помогнали на бизнеса му, но Мърсър не знаеше как да постига целите си. И въпреки това някак успяваше да бъде самонадеян.
– Ами, не, Мей, не е така. Не е така. Разбирам, че бизнесът ми е успешен, ако продавам полилеи. Щом хората ги поръчват, аз ги правя и за това ми плащат пари. Ако след това имат да ми кажат нещо, могат да ми се обадят или да ми пишат. Това, в което ти се ровиш, е клюкарстване. Хора, които говорят едни за други зад гърба си. Така е с повечето социални медии, всичките тези оценки, коментари. Вашите механизми са въздигнали клюките, слуховете и догадките до нивото на действителна, общоприета комуникация. И освен това е адски смотано.
Мей издиша тежко през носа.
– Много обичам, когато правиш така – каза той. – Да не би да нямаш отговор? Слушай, преди двайсет години не беше особено готино да имаш ръчен часовник с калкулатор, нали? И ако си седиш вкъщи по цял ден и си играеш с часовника, това изпращаше ясното послание, че не ти върви много в социалните отношения. И присъди като „харесвам“ и „не харесвам“, „усмихнато личице“ и „нацупено личице“ се раздаваха само в училище. Някой ти праща бележка, на която пише: „Харесваш ли еднорози и лепенки?“, и ти му отговаряш: „Да, харесвам еднорози и лепенки! Усмивчица!“ Нещо такова. Само че сега не го правят само учениците, а всички, и понякога ми се струва, че съм се озовал в някаква обърната реалност, в огледален свят, превзет от най-смотаните тъпотии на земята. Светът се е смотанясал.
– Мърсър, за теб важно ли е да си готин?
– Ти как мислиш? – Той прокара ръка по раздутия си корем и протърканите камуфлажни панталони. – Очевидно не съм от най-готините. Обаче си спомням времената, в които виждаш Джон Уейн или Стив Маккуин и си казваш: „Еха, тия са страшни пичове. Яздят коне и се возят на мотори и обикалят по света да бият лошите“.
Мей не успя да сдържи смеха си. Погледна часа на телефона си.
– Трите минути изтекоха.
Мърсър обаче продължи:
– А сега кинозвездите се молят на хората да ги следват в Зинг. Пишат умолителни съобщения на всички да им пращат усмихнати личица. И, за бога, тези рекламни имейли! Всички са станали спамаджии. Знаеш ли как прекарвам по един час всеки ден? В мислене как да се отпиша от рекламните им списъци, без да нараня нечии чувства. И всичко е заради тази нова постоянна нужда от внимание. Обсебила е всичко. – Той въздъхна, бе направил много важно изложение. – Просто това вече е един много различен свят.
– Различен, но по хубав начин – каза Мей. – По-добър в хиляди отношения, мога дори да ти ги изредя. Но не мога да ти помогна, ако отказваш да си социален. Социалните ти нужди са толкова минимални...
– Не е въпросът в това, че не съм социален. Достатъчно социален съм. Но инструментите, които вие създавате, на практика произвеждат неестествено огромна социална нужда. На никого не му трябва такава степен на контактност, каквато вие осигурявате. Това нищо не подобрява. Това не е истинска храна, а боклучава следобедна закуска. Знаеш ли как проектират тези храни? Научно определят точно колко сол и мазнини да съдържат, за да продължаваш да ги ядеш. Не си гладен, не се нуждаеш от тях, с нищо не ти помагат, но ти продължаваш да се тъпчеш с тези празни калории. Това създавате и вие. Същото е. Безкрайни празни калории, само че дигитално-социалният им еквивалент. И така ги правите, че да са също толкова пристрастяващи.
– Божичко...
– Сещаш ли се за чувството, след като изядеш цял пакет чипс и след това се мразиш? Знаеш, че по никакъв начин не си си направил услуга. Е, същото е – и ти много добре го знаеш – след някое такова дигитално тъпчене. Чувстваш се похабен, кух и маловажен.
– Никога не се чувствам маловажна!
Мей се замисли за петицията, която беше подписала по-рано през деня – за повече работни възможности за имигрантите от предградията на Париж. Беше зареждащо и щеше да окаже влияние. Само че Мърсър не знаеше за това, нямаше никаква представа какво върши Мей, какво върши Кръгът, и й беше дошло до гуша от неговите поучения.
– И това унищожава възможността просто да си разговарям с теб. – Продължаваше да говори. – Не мога да ти изпращам имейли, защото ти веднага ги препращаш на някого.
Не мога да ти изпратя снимка, защото ще си я качиш на профила. А през това време компанията ти сканира всичките ни съобщения за информация, от която може да извлече полза. Не мислиш ли, че е пълна лудост?
Мей се вгледа в тлъстото му лице. Удебеляваше се навсякъде. Като че ли образуваше гуша. Възможно ли беше мъж на двайсет и пет вече да има гуша? Нищо чудно, че в главата му се въртят следобедни закуски.