– Благодаря, че си помогнал на татко – каза тя и влезе вътре, за да го изчака да си отиде. Отне му няколко минути – държеше да си допие бирата, – но в крайна сметка тръгна и Мей загаси лампите на долния етаж, качи се в старата си стая и се сгромоляса на леглото. Провери си съобщенията, видя, че десетина се нуждаят от вниманието й и след това, тъй като беше едва девет, а родителите й вече спяха, си влезе в профила от Кръга и отговори на няколко десетки запитвания, подхранвана от чувството, че с всеки отметнат въпрос се прочиства от Мърсър. До полунощ се чувстваше като преродена.
В събота Мей се събуди в старото си легло и след закуска седна с баща си да гледат женски професионален баскетбол – нещо, което прие с голям ентусиазъм. Похабиха останалата част от деня в игри на карти, домакински задачи и накрая приготвиха пиле соте, рецептата за което родителите й бяха научили на готварски курс в Християнската младежка организация.
Неделята протече по същия начин: Мей спа до късно, слезе сънлива и доволна във всекидневната, където баща й отново гледаше женския баскетбол. Този път носеше плътния бял халат, който негов приятел беше задигнал от някакъв хотел в Лос Анджелис.
Отвън майка й се опитваше да залепи с тиксо пластмасовата кофа за боклук, която енотите бяха потрошили в опитите си да измъкнат съдържанието отвътре. Съзнанието на Мей беше замъглено и тялото й не желаеше да върши нищо друго, освен да се излежава. Осъзна, че цяла седмица е била под постоянно напрежение и нито една нощ не бе спала повече от пет часа. Затова просто си седеше в затъмнената всекидневна, гледаше баскетболния мач, от който не се интересуваше, по екрана подскачаха опашки и плитки, гуменките скърцаха по настилката и всичко беше съживително и блажено.
– Ще ми помогнеш ли да стана, миличка? – попита баща й.
Юмруците му бяха потънали дълбоко в дивана, но не успяваше да се вдигне. Възглавниците бяха прекалено меки. Мей стана и се протегна за ръката му, но тогава се чу тих клокочещ звук.
– Мамичката му – измърмори той и се отпусна обратно на дивана. След това се извъртя и полегна настрана, все едно под него имаше нещо чупливо, на което не можеше да седне.
– Би ли извикала майка си? – помоли през зъби и със затворени очи.
– Какво има? – попита Мей.
Той отвори очи и в тях имаше непознат за нея гняв.
– Моля те, просто я извикай.
– Нали съм тук. Нека ти помогна – възпротиви се тя. Пак му подаде ръка. Той я отблъсна.
– Повикай. Майка. Си.
И тогава миризмата я блъсна в носа. Беше се наакал.
Той въздъхна тежко и се овладя. Вече с по-мек глас, каза:
– Моля те. Моля те, миличка. Извикай мама.
Мей изтича до входната врата. Откри майка си до гаража и й каза какво се е случило. Майка й не побърза да влезе. Вместо това хвана ръката й в своите.
– Може би ще е най-добре да тръгваш. Няма да иска да го виждаш така.
– Мога да помогна.
– Моля те, слънце. Позволи му да запази малко достойнство.
– Бони! – Гласът му гръмна откъм къщата.
Майка й я стисна за ръката.
– Мей, миличка, просто си събери нещата и ще се видим пак след няколко седмици, става ли?
Мей подкара обратно към залива, разтреперена от гняв. Нямаха никакво право да постъпват така, да я привикват вкъщи и после да я гонят. Да не би да му помириса лайната нарочно! Просто искаше да помогне – и разбира се, щеше да помага всеки път, когато я помолят, – но не и ако се отнасят така с нея. И Мърсър! Да й държи сметка в собствения й дом. Божичко, и тримата просто я влудяваха! Беше карала два часа до там и сега щеше да кара два часа обратно, и за какво? Само за да я вбесят. Вечерта един дебелак да й изнася лекции, а през деня – да я пъдят собствените й родители.
Докато стигна до залива беше станало четири и четиринайсет. Има време, помисли си тя. В пет ли затваряха, или в шест? Не си спомняше.
Сви от магистралата и потегли към пристанището. Когато стигна плажа, портите на склада, където държаха екипировката, бяха отворени, но тя не виждаше никого наоколо. Огледа между редиците с каяци, гребла и спасителни жилетки.
– Ехо? – провикна се.
– Ехо! – обади се някакъв глас. – Насам. В караваната.
Зад редиците екипировка на бетона имаше каравана и през отворената врата Мей видя мъжки крака върху бюро и кабел, обтегнат от стационарния телефон до скрито лице.
Качи се по стълбичката и в тъмната каравана различи оплешивяващ трийсетинагодишен мъж с вдигнат във въздуха показалец.