Тя стоеше, вторачена в часовника на телефона, и гледаше как минутите се изнизват: четири и двайсет, и двайсет и една, и двайсет и три. Когато затвори, мъжът й се усмихна.
– Благодаря за търпението. Как мога да бъда полезен?
– Марион тук ли е?
– Не. Аз съм синът й. Уолт. – Той се изправи и й стисна ръката. Висок, слаб и със загар.
– Приятно ми е. Твърде късно ли идвам?
– Твърде късно за какво? Вечеря? – опита да се пошегува той.
– Да си наема каяк.
– А... Ами, колко е часът? Не съм поглеждал наскоро.
Не се налагаше тя да проверява.
– Четири и двайсет и шест.
Той се прокашля и се усмихна.
– Четири и двайсет и шест, значи. Е, обикновено затваряме в пет, но тъй като виждам колко ви бива с времето, мисля да ви се доверя, че ще го върнете в пет и двайсет и две. Как ви се струва? В толкова трябва да тръгвам, за да взема дъщеря си.
– Благодаря – отговори Мей.
– Тогава хайде да ви екипираме. Тъкмо си прокарахме електронна система. Сигурно имате регистрация?
Мей му даде името си и той го въведе на новия таблет, но не излезе нищо. След три опита осъзна, че безжичният интернет не работи.
– Може би ще успея през телефона – извади апарата от джоба.
– Може ли да го свършим, когато се върна? – попита Мей и Уолт се съгласи – тъкмо щеше да има време да включи мрежата. Даде й каяк и спасителна жилетка и когато тя излезе във водата, отново си погледна телефона. Четири и трийсет и две. Имаше почти цял час.
В залива един час беше много. Един час беше цял ден.
Загреба навътре, но този път не видя тюлени, макар че нарочно поспря, за да се опита да ги примами на повърхността. Насочи се към стария полупотънал кей, където понякога се приличаха на слънце, но не откри нито един. Нямаше нито тюлени, нито морски лъвове. Кеят беше пуст, с изключение на самотен, мърляв пеликан, кацнал на един стълб.
Подмина малките яхти и тайнствените корабчета и излезе в открития залив. Там си почина за малко, съзерцавайки водата под себе си, спокойна и вълниста като желатин, простиращ се метри под нея. Както седеше неподвижна, две глави се показаха на двайсетина метра пред каяка. Тюлените се гледаха един друг, все едно обмисляха дали да се обърнат към нея едновременно. Така и направиха.
Тримата се наблюдаваха, без да мигват, докато единият тюлен, осъзнал колко безинтересна е непомръдващата фигура, не се гмурна обратно във водата, последван бързо и от втория.
По-нататък, някъде по средата на залива, Мей видя нещо ново – направен от човешка ръка обект, който не беше забелязвала преди – и реши това да е целта й днес, да стигне до там и да проучи какво е. Загреба нататък и установи, че са два съда – вехта рибарска лодка, вързана за малък шлеп. Върху шлепа беше издигната сложна, но грубо изработена жилищна конструкция. На сушата, особено в околността, подобна постройка би била моментално съборена. Приличаше на клошарски подслон или набързо скалъпена барака в бежански лагер. Мей седеше и гледаше творението с присвити очи, когато изпод синия брезент се показа жена.
– О, здрасти – поздрави непознатата. – Изникна отникъде.
Беше на около шейсет, с дълга прошарена коса, гъста и чуплива, вързана на опашка. Тя направи няколко крачки напред и Мей установи, че е по-млада, отколкото първоначално й се бе сторило – може би на петдесет и няколко, в косата й пробягваха русоляви кичури.
– Здравейте – поздрави Мей. – Извинявам се, ако съм дошла твърде близо. Хората от пристанището все повтарят да не ви притесняваме.
– Някои ни притесняват. Но тъй като тъкмо излизахме да си изпием следобедния коктейл – каза жената и се настани в един бял пластмасов стол, – идваш тъкмо навреме.
Изви шия назад и се провикна към синия брезент:
– Там ли ще се криеш?
– Сипвам питиетата, скъпа – отговори мъжки глас, който се стараеше да звучи любезно.
Жената се обърна към Мей. Под слабата светлина очите й изглеждаха светли, леко лукави.
– Изглеждаш ми безобидна. Искаш ли да се качиш на борда? – попита я жената с килната встрани глава.
Мей загреба напред и когато наближи, мъжкият глас се показа изпод брезента и придоби човешки облик. Притежателят му беше жилав, малко по-възрастен от жената и бавно пристъпваше от лодката към шлепа. Носеше два термоса.
– Тя ще пие ли с нас? – попита той жената, докато се настаняваше на втория пластмасов стол.
– Поканих я.
Достатъчно близо, за да ги вижда ясно, забеляза, че са чисти, спретнати – беше й минало през ум, че облеклото им ще потвърди опасенията, породени от вида на лодката – че освен морски скитници, тези хора може да са и опасни.