Известно време двамата наблюдаваха как Мей маневрира към шлепа, любопитни, но и пасивни, като че ли това беше тяхната всекидневна, а Мей – забавлението им за тази вечер.
– Е, хайде де, помогни й – сопна се жената и мъжът се изправи.
Носът на каяка се удари в стоманения ръб на шлепа, мъжът бързо пусна въже и прибра каяка плътно. Помогна й да се качи на борда, скован от дъски.
– Седни ето тук, мила – каза жената и посочи стола, от който стана той, за да й помогне.
Мей седна и с крайчеца на окото си забеляза гневния поглед, който мъжът хвърли на жената.
– Ами вземи си друг – каза му тя и той изчезна обратно под синия брезент.
– Обикновено не го командоря толкова – обясни на Мей и се пресегна към един от термосите. – Ама просто не знае как се посрещат гости. Червено или бяло?
Нямаше причина да приема което и да е от двете посред следобед, при положение че имаше да връща каяка и да шофира до вкъщи, но беше жадна, а и едно бяло вино би било прекрасно на фона на залязващото слънце, затова бързо реши, че все пак ще пийне.
– Бяло, моля.
Измежду гънките на брезента се подаде малко червено столче, последвано от мъжа, който демонстративно си даваше вид на нацупен.
– Ох, просто седни и си пий питието – сопна му се жената и наля в картонени чашки бяло вино за Мей и червено за себе си и мъжа. Той седна и всички вдигнаха чаши. Виното, което Мей знаеше, че не е от скъпите, имаше невероятен вкус.
Мъжът се обърна към нея:
– Значи си някакъв авантюрист, така да разбирам. Екстремни спортове и прочее.
Той си пресуши чашата и се пресегна към термоса. Мей очакваше жената да го изгледа неодобрително, както би направила майка й, но очите на домакинята бяха притворени срещу залязващото слънце.
Мей поклати глава.
– Не, никак даже.
– Не виждаме често каяци наоколо – каза той, докато си доливаше. – Обикновено не се отдалечават от брега.
– Мисля, че е добро момиче – обади се жената, без да отваря очи. – Виж й дрехите. Прилича на прилежна ученичка. Не е дошла да ни шпионира. Просто е едно добро момиче, което от време на време проявява любопитство.
Беше ред на мъжа да се извинява за поведението на жената:
– Две глътки вино и вече се мисли за врачка.
– Няма проблем – каза Мей, макар да не беше сигурна дали й се нрави тази диагноза. Погледна го, после погледна жената, която отвори очи и проговори:
– Утре оттук ще мине малко стадо сиви китове – каза тя и извърна поглед към протока Голдън Гейт. След това присви клепачи като че ли мислено даваше думата си на океана, че когато дойдат китовете, тя и партньорът й ще се отнасят с тях добре. После пак затвори очи.
За момента очевидно се падаше на мъжа да се занимава с Мей.
– Е, как е заливът днес? – попита той.
– Много добре – отговори Мей. – Толкова е тих.
– По-спокоен не е бил тази седмица – съгласи се той и за известно време никой не продума, все едно и тримата отдаваха чест на покоя на водата с минута тишина. И в тази тишина Мей се замисли как ли щяха да реагират Ани или родителите й, ако я видеха да пие вино толкова рано през деня на някакъв шлеп. С непознати, които живеят във водата. Знаеше, че Мърсър би го одобрил.
– Видя ли тюлени по пътя? – обади се накрая мъжът.
Мей не знаеше нищо за тези хора. Не й казаха имената си, нито попитаха за нейното. Някъде в далечината зави сирена за мъгла.
– Днес само няколко, близо до брега.
– Как изглеждаха? – попита мъжът и когато Мей ги описа, със сивите им, лъскави глави, той погледна жената:
– Стиви и Кевин.
Жената кимна.
– Мисля, че другите днес са по-навътре, на лов. Стиви и Кевин обаче най-често си стоят в тази част на залива. Постоянно минават да кажат здрасти.
Мей искаше да попита тези хора тук ли живеят и ако не, какво по-точно правят на шлепа, вързан за рибарска лодка, при положение че нито един от двата съда не изглеждаше в изправност. Завинаги ли щяха да останат тук? И как изобщо се бяха озовали тук? Само че да задава такива въпроси й се струваше невъзможно, след като дори не я бяха питали как се казва.
– Тук ли беше по време на пожара? – Мъжът посочи големия необитаем остров в средата на залива. Издигаше се зад тях, ням и черен. Мей поклати глава.
– Горя два дни. Тъкмо бяхме пристигнали. През нощта жегата се усещаше чак дотук. Плувахме посред нощ в тази забравена от бога вода, та малко да се разхладим. Мислехме, че светът свършва.
В този момент жената отвори очи и прикова поглед в Мей.
– Плувала ли си в залива?
– Няколко пъти. Доста е трудно. Но като малка плувах в езерото Тахо, а там е поне толкова студено, колкото и тук.