Мей си довърши виното и за миг цялата пламна. Примижа срещу слънцето, извърна се и видя мъж в далечината, който издигаше трикольор на сребристата си платноходка.
– На колко си години? – попита я жената. – Изглеждаш на около единайсет.
– На двайсет и четири – отговори Мей.
– Божичко. Една бръчица нямаш. Ние били ли сме някога на двайсет и четири, скъпи? – Тя се обърна към мъжа, който се чешеше с химикалка по свода на стъпалото. Сви рамене и жената реши да не задълбава в темата.
– Много е красиво – отбеляза Мей.
– Съгласни сме. Красотата тук е изобилна и денонощна. Изгревът тази сутрин беше толкова хубав. А днес луната ще е пълна. Изгрява яркооранжева и става сребриста, докато се издига. Водата ще се залее в злато, после в сребро. Остани.
– Трябва да го върна – Мей посочи каяка. Погледна си телефона. – След около осем минути.
Изправи се и мъжът също стана, взе чашата й и сложи своята вътре.
– Ще успееш ли да прекосиш залива за осем минути?
– Ще се опитам.
Жената цъкна звучно с език.
– Не мога да повярвам, че ще си ходи толкова скоро. Хареса ми.
– Не е умряла, скъпа. Още е тук – каза мъжът. Помогна на Мей да се качи в каяка и развърза въжето. – Дръж се възпитано.
Мей потопи ръка във водата и си намокри врата.
– Тръгвай, предателко – обади се жената.
Мъжът направи гримаса.
– Извинявай.
– Няма нищо. Благодаря за виното. Пак ще дойда.
– Ами чудесно – отговори жената, макар че звучеше все едно вече е прекратила отношения с нея. Като че ли за миг беше помислила Мей за един тип човек, но сега, осъзнала грешката си, вече можеше да се раздели с нея, да я върне на света.
Мей загреба към брега със замаяна глава и разкривена от виното усмивка. Чак тогава осъзна колко дълго не беше мислила за родителите си, за Мърсър, за напрежението в работата. Вятърът се надигна и задуха на запад, а тя загреба трескаво, хвърляше вода навсякъде, краката, лицето и раменете й прогизнаха. Чувстваше се толкова силна, мускулите й ставаха все по-дръзки с всеки следващ леден плисък. Всичко беше прекрасно – плаващите лодки се приближаваха все повече, вързаните яхти и изписаните им имена изникнаха пред погледа й, а накрая зърна и плажа, където я чакаше Уолт.
Когато в понеделник си отвори профила, вторият екран избълва стотина съобщения.
От Ани: „Липсваше ни в петък вечерта!“
Джаред: „Изпусна голямо разбиване.“
Дан: „Жалко че не дойде на неделния купон!“
Мей си провери календара и осъзна, че в петък е имало парти за всички от „Ренесанса“. В неделя е било барбекюто за всички новаци – тези, дошли през двете седмици, откакто тя беше в Кръга.
„Натоварен ден“, писа й Дан. „Ела при мен възможно най-скоро.“
Дан стоеше в ъгъла на офиса си с лице към стената. Мей почука тихо, а той, без да се обръща, вдигна пръст в знак да изчака. Мей предположи, че е на телефона и търпеливо и тихо зачака, докато не осъзна, че Дан всъщност си е включил ретинния интерфейс и затова му трябва празен фон. От време на време виждаше това из Кръга – хората стояха обърнати към стената, за да виждат образите по-ясно. Когато приключи, Дан рязко се завъртя към нея и й се усмихна приятелски.
– Не успя да дойдеш вчера?
– Извинявай. Бях у нашите. Татко ми...
– Страхотна сбирка. Мисля, че от новобранците само теб те нямаше. Но ще говорим за това по-късно. Сега искам да те помоля за услуга. Налага се да наберем много хора, които да се включат в обучаването, защото се разширяваме твърде бързо, и се чудех дали би могла да ми помогнеш с някои от новодошлите.
– Разбира се.
– Ще ти се стори фасулска работа. Ела да ти покажа. Хайде да отидем на бюрото ти. Рената?
Рената ги последва с малък монитор, колкото тефтер. Инсталира го на бюрото на Мей и си тръгна.
– Така. В най-добрия случай ще играеш ролята на Джаред, когато ти се учеше, помниш ли? Ако се появи нещо по-сложно, което трябва да се прехвърли към по-вещ служител, ти ще си насреща. Сега ти си ветеранът. Дотук е ясно, нали?
– Да.
– Добре, другото е, че искам новаците да могат да ти задават въпроси, докато работят. Най-лесният начин ще е това да се случва на този екран.
Той посочи новото устройство, което стоеше под главния й монитор.
– Ако нещо се появи тук, ще знаеш, че е от тях.
Дан включи устройството и изписа „Мей, помощ!“ на таблета си. Думите се появиха на новия, четвърти екран.
– Ясно, нали?
– Да.
– Чудесно. Ще дойдат, след като Джаред ги инструктира. В момента е с всички новаци. Около единайсет часа ще пристигнат дванайсет души.