– О, Мей... – въздъхна лекарката и я погали по косата. – Мей. Мей.
Мей не можеше да се успокои. Разказа за трагичното положение със застрахователите, за това как майка й се е примирила, че до края на дните си ще се грижи за баща й, ще се бори със зъби и нокти за всяко лекарство, ще прекарва часове наред на телефона с тези хора, всеки божи ден...
– Мей – прекъсна я д-р Вилялобос, – говорила ли си с „Човешки ресурси“ да включат родителите ти към здравния план на компанията?
Мей я погледна:
– Моля?
– Има няколко служители, които са включили родители с подобни проблеми към плана на Кръга. Смятам, че е възможно в твоето положение.
Мей никога не беше чувала подобно нещо.
– Трябва да попиташ в „Човешки ресурси“ – продължи лекарката. – Или говори с Ани.
– Защо не си ми казала? – попита Ани по-късно същата вечер. Седяха в нейния кабинет – просторна бяла стая с прозорци от пода до тавана и две ниски кресла. – Не знаех, че вашите са се вкарали в такъв кошмар с осигуровките.
Мей се беше втренчила в стената, покрита с рамкирани снимки на дървета и храсти, израснали в порнографски форми.
– Последния път май бяха само шест-седем?
– Да. Но се разчу, че съм страстен колекционер и сега всеки ден получавам нови. И стават все по-мръснишки. Тази най-горе виждаш ли я?
Ани посочи снимката на огромен кактус с формата на фалос.
Иззад вратата надникна женско лице с медена кожа. Тялото остана скрито.
– Имаш ли нужда от мен?
– Разбира се, че имам нужда от теб, Вики. Не ме оставяй!
– Мислех да отида на стартовата среща за Сахара.
– Вики. Не ме оставяй – повтори Ани с каменно лице. – Обичам те и не искам нищо да ни разделя.
Вики се усмихна, но като че ли се чудеше кога Ани ще излезе от ролята и ще я пусне.
– Хубаво – заяви най-сетне Ани. – И аз трябваше да отида... Но не мога. Така че върви.
Лицето на Вики изчезна.
– Познавам ли я? – попита Мей.
– От моя екип е. Вече сме десетима, но тя ми е опората. Чу ли за онази история със Сахара?
– Май да...
Мей беше прочела нещо за инициативата сред съобщенията от Вътрешния кръг – да се преброят песъчинките в Сахара.
– Извинявай, говорехме за баща ти. Не разбирам защо не си ми казала.
Мей каза истината – никога не й беше хрумвало, че здравето на баща й може да има нещо общо с Кръга. Нямаше компания в страната, чиято здравна политика да включва и роднините на служителите.
– Добре де, но знаеш какво казваме тук – отговори Ани: – Ако си в Кръга, всичко, което прави живота ти по-хубав... – Ани я изчака да довърши изречението. Мей обаче нямаше представа как. – ... веднага става осъществимо. Не може да не го знаеш!
– Извинявай.
– Това би трябвало да го знаеш още от първия инструктаж, Мей! Както и да е, ще се погрижа. – Ани пишеше нещо на телефона си. – Може би по-късно днес. Сега обаче трябва да бягам на една среща.
– Шест часът е. – Мей си погледна китката. – Даже шест и половина.
– Рано е, значи! Тук съм до дванайсет. А може и цяла нощ. Много забавни неща се случват в момента. – Лицето й грейна при мисълта за всички невероятни възможности. – Занимаваме се с едни пикантни руски данъчни работи. Тези пичове не си поплюват.
– В общежитията ли ще спиш?
– Не, сигурно просто ще си събера тези кресла. Ох, мамка му. Трябва да вървя. Обичам те.
Ани я стисна в прегръдка и излезе.
Мей остана сама в стаята, зашеметена. Възможно ли беше баща й скоро да има пълна осигуровка? И жестокият парадокс в живота на родителите й – безкрайните им битки със застрахователните компании, които допълнително му съсипваха здравето и не позволяваха на майка й да работи, за да изкарва пари за лечението му – да приключи?
Телефонът й избръмча. Ани.
– И не се притеснявай. Знаеш, че съм нинджа, когато става въпрос за такива работи. Ще стане – каза тя и затвори.
Мей погледна през прозореца към Сан Винченцо, който до голяма степен беше построен или реновиран през последните години – ресторанти, които обслужваха Кръга, хотели, които обслужваха посетителите на Кръга, магазини, които се надяваха да съблазнят служителите и посетителите на Кръга, училища, които работеха за децата на Кръга. Компанията беше заела над петдесет сгради в околността, преобразявайки запустели складове в спортни зали, училища и сървърни централи, като всяка постройка беше дръзка, безпрецедентна, отвъд най-високите стандарти за зелено строителство.