Телефонът й пак звънна и отново беше Ани.
– Имам добри новини по-скоро от очакваното. Проучих нещата и се оказа, че не е толкова сложно. Имаме още десетина други родители към плана, даже и няколко братя и сестри. Извих някоя и друга ръка и обещаха да включат и татко ти.
Мей погледна часа. Бяха минали четири минути, откакто спомена за проблема пред Ани.
– Майчице... Ти сериозно ли?
– Искаш ли да включиш и майка си? Естествено, че искаш. Тя е в по-добро здраве, така че ще е лесно. Включваме и двамата.
– Кога?
– Ами веднага.
– Не мога да повярвам...
– Е, ти съмняваше ли се? – Ани звучеше запъхтяна. Вървеше бързо. – Фасулска работа.
– Да кажа ли на нашите?
– Е кой, аз ли да им кажа?
– Не, не. Просто исках да съм сигурна, че е уредено.
– Уредено е. Не е кой знае какво. Имаме единайсет хиляди души в плана. Така че ние диктуваме правилата.
– Благодаря ти, Ани.
– Някой от „Човешки ресурси“ ще ти звънне утре. Ще уговорите подробностите с тях. Това беше от мен. Много закъснявам – каза тя и затвори.
Мей се обади на родителите си и първо каза на майка си, след това на баща си. Имаше ликуване, сълзи, още възхвали за Ани, спасителката на семейството, и доста смущаващи приказки за това как Мей е станала отговорен възрастен човек, как и двамата са засрамени и смутени, че толкова разчитат на нея, че висят на врата на малката си дъщеричка заради ужасната здравна система, която засмуква всички. Но й бяха толкова благодарни и така се гордееха с нея.
– Мей, ти спаси живота не само на татко ти, но и моя, наистина, миличката ми Мейбелин – проплака майка й, когато останаха насаме по телефона.
В седем часа Мей вече просто не издържаше. Не можеше да стои на едно място. Трябваше да отпразнува случая по някакъв начин. Провери за някакви събития в кампуса тази вечер. Беше пропуснала стартовата среща за Сахара и вече съжаляваше, че не е отишла. Имаше поетично четене с костюми и Мей го маркира на първо място, дори отговори на поканата, но после видя готварския курс, на който щяха да сготвят и изядат цяла коза. Маркира събитието като второ. В девет пък имаше среща с някаква активистка, която търсеше помощта на Кръга в кампанията си срещу вагиналното осакатяване в Малави.
Ако се постараеше, можеше да отиде поне на няколко места и тъкмо започна да съставя план, когато едно събитие засенчи всички останали: в седем беше обявено шоу на цирк „Щурите тъпаци“ на ливадата до „Желязната епоха“. Беше чувала за тази трупа и всички отзиви бяха страхотни, а и цирково изпълнение най-добре би паснало на еуфорията й тази вечер.
Обади се на Ани, но тя нямаше да смогне, щяла да е на срещата поне до единайсет. В търсачката на Кръга обаче видя, че няколко нейни познати, включително Рената, Алистър и Джаред, ще ходят – Алистър и Джаред дори вече бяха там, – затова Мей набързо приключи работата и тръгна.
Навън се свечеряваше и всичко беше окъпано в злато, когато тя зави покрай Трите царства и видя огнедишащ мъж на кокили. Зад него жена в бляскава шапка подхвърляше неонова бухалка. Мей беше намерила цирка.
Тълпа от около двеста души беше наобиколила изпълнителите, които изнасяха представлението под открито небе, с минимален реквизит и очевидно силно ограничен бюджет. Зрителите излъчваха различни светлинки – от датчиците на китките им, от телефоните, с които заснемаха шоуто. Докато търсеше Джаред и Рената и внимателно се оглеждаше за Алистър, Мей гледаше и цирковото представление, което се вихреше пред нея. То като че ли нямаше определено начало – вече беше започнало, когато тя пристигна – и конкретна организация. Десетимата циркови артисти бяха заедно пред публиката през цялото време, дрехите им бяха овехтели, но изпълнителите сякаш изпитваха наслада от семплия си, старомоден вид. Дребен мъж с ужасяваща маска на слон правеше диви акробатични номера. Полугола жена с лице, скрито под глава на фламинго, танцуваше в кръг ту като балерина, ту като пияница.
Точно отсреща в публиката Мей забеляза Алистър, който й помаха и започна да пише нещо на телефона си. Миг по-късно Мей получи съобщение, че идната седмица той организира още по-голямо и бляскаво събитие за всички фенове на Португалия. „Ще бъде зашеметяващо!“, писа й Алистър. „Филми, музика, поезия, истории и пълно щастие!“ Тя му отговори, че няма търпение да отиде. Погледна през ливадата, покрай фламингото, и видя как Алистър прочете съобщението, вдигна очи към нея и пак й помаха.