– Майчице. Извинявай – каза той. – Голям съм идиот.
– Не, няма проблем. Хареса ми. Бяха тежки и два ме удариха точно по главата. Беше хубаво.
Той сложи ръка на главата й.
– Има ли сериозни щети?
Мей каза, че е добре.
– Човек винаги наранява тези, които обича – каза той. Лицето му тъмнееше над нея. Тогава сякаш осъзна какво е казал и се прокашля. – Както и да е. Така казваха нашите. А те много ме обичаха.
На следващата сутрин Мей се обади на Ани, която беше на път към летището. Трябваше да отиде до Мексико, за да оправи някаква законова каша.
– Срещнах един интересен тип – каза Мей.
– Чудесно. Не бях фенка на другия. Галиполи.
– Гаравента.
– Франсис. Бъзлив мишок. А този, новият? Какво знаем за него?
Мей усещаше, че Ани иска да забърза разговора. Опита се да й го опише, но осъзна, че не знае почти нищо.
– Слаб. С кафяви очи. Височък.
– Е, това ли е? С кафяви очи и височък?
– А, чакай – каза Мей и се засмя на себе си. – Имаше побеляла коса. Има побеляла коса.
– Чакай, чакай. Какво?
– Беше млад, но с побеляла коса.
– Добре. Мей, няма нищо лошо в това да си падаш по дядковци...
– Не, не. Сигурна съм, че беше млад.
– Твърдиш, че няма трийсет, ама е с побеляла коса?
– Кълна се.
– Не познавам такъв човек тук.
– Познаваш всичките десет хиляди души тук?
– Може да е на някакъв временен договор. Не му ли знаеш фамилията?
– Опитах се, но беше много потаен.
– Хм. Това не е много кръгаджийско, не мислиш ли? И имаше побеляла коса?
– Почти изцяло бяла.
– Като на плувец? Все едно му е посивяла от химикалите?
– Не. Не беше сребриста. Просто побеляла. Като на стар човек.
– И си сигурна, че наистина не е стар? Някакъв дядо, когото си намерила на улицата?
– Да, сигурна съм.
– Улиците ли кръстосва, Мей? Да не би да си падаш по специфичната миризма на старец? Мирише на мухъл. На мокър кашон. Харесва ли ти?
– Престани.
Ани обаче се забавляваше и продължи:
– Предполагам поне ще ти е спокойно, като знаеш, че взима редовна пенсия. И сигурно е толкова благодарен, че изобщо получава някакво внимание... Мамка му. Стигнах летището. Ще ти се обадя пак.
Ани не се обади, но по-късно й писа от самолета, а после и от Мексико Сити, като всеки път пращаше снимки на възрастни мъже, които виждаше по улицата. „Това ли е той? Този? Или този? Esel EseT!
Мей остана да си блъска главата. Как можеше да не му знае фамилията? Потърси в директорията на компанията, но не откри Калден. Опита с „Калдън“, „Калдан“ и всякакви вариации. Никакъв резултат. Може би не го изписваше правилно или не беше чула добре? Би могла да направи по-точно търсене, ако знаеше от кой отдел е или в коя част на кампуса работи, но не разполагаше с такава информация. Въпреки това не можеше да мисли за друго. Бялата фланелка с остро деколте, тъжните очи, които се опитваха да не изглеждат тъжни, тесният сив панталон, който може би беше много стилен, но може и да е бил ужасяващ — нямаше как да види в тъмното; начинът, по който я прегърна в края на вечерта при платформата за хеликоптери, където отидоха с надеждата да видят някой, но тъй и не завариха никого, а се върнаха при лимоновите дървета, където той каза, че трябва да върви и я попита дали ще може сама да стигне до автобуса. Посочи стоянката на няма и двеста метра от тях, а тя се усмихна и каза, че ще се справи. Тогава той неочаквано я придърпа към себе си – толкова неочаквано, че Мей не можа да разбере дали той иска да я целуне, да я опипа, или нещо друго. В крайна сметка я притисна към тялото си с дясната ръка през гърба й и пръсти около рамото й, докато лявата беше ниско долу, далеч по-смела, и лежеше на кръста й с разперени пръсти.
След това се отдръпна и се усмихна.
– Сигурна ли си, че ще се справиш сама?
– Да.
– Не те е страх?
Мей се засмя.
– Не. Не ме е страх.
– Добре. Лека нощ.
Той тръгна, но в нова посока – не към автобусите, нито към хеликоптерите или цирка, а по тясна, тъмна и пуста алея.
Цяла седмица тя си мислеше за неговата отдалечаваща се фигура, за силните му ръце и големия зелен лимон. Мей го взе с надеждата, че след време ще узрее на бюрото й, но очевидно грешеше. Лимонът си остана зелен.
Не можеше да открие никъде Калден. Пусна няколко съобщения в Зинг до цялата компания в търсене на човек с такова име, като се постара да не звучи твърде отчаяна. Но не получи отговор.
Знаеше, че Ани ще може да разреши загадката, само дето беше в Перу.
Компанията се беше озовала натясно във връзка с плановете за Амазония – някаква инициатива за заснемане и преброяване на всички оцелели дървета чрез дронове. Измежду срещите с различни природозащитници и държавни лица Ани най-сетне успя да й се обади.