Мей предположи, че е някъде около осем хиляди.
– Мисля, че да.
– Мислиш, че да – каза Дан и погледна екрана пред себе си. – В момента е 9101. Как ти звучи?
Беше паднал откакто последно провери преди около час. Дан цъкна с език и кимна, все едно се опитваше да разбере как се е появило това петънце на ризата му.
– И така, нещата някак се наслагват и бяхме започнали да се притесняваме, че по някакъв начин те отблъскваме.
– Не, не! Нищо подобно.
– Добре, да вземем например четвъртък в пет и петнайсет. Имахме събиране в „Дивия запад“, където работи твоята приятелка Ани. Беше полузадължително приветствено парти на група потенциални партньори. Ти беше извън кампуса, което доста ме озадачава. Като че ли беше избягала.
Мисълта на Мей трескаво се луташе. Защо не беше отишла? Къде беше ходила? Не знаеше за това събиране. Било е от другата страна на кампуса, в „Дивия запад“ – как може да е пропуснала полузадължително събитие? Съобщението сигурно е било заровено някъде дълбоко на третия й екран.
– Божичко, съжалявам – каза тя, когато си припомни. – Тръгнах си в пет, за да купя алое от един магазин за здравословно хранене в Сан Винченцо. Баща ми ме помоли за този определен вид...
– Мей – прекъсна я Дан със снизходителен тон, – в кампуса се продава алое. Нашият магазин е по-добре зареден от някакво квартално магазинче, при това с по-качествени стоки. Всичко е внимателно подбрано.
– Съжалявам, не знаех, че тук се продават неща като алое.
– Ходила си до магазина и не си намерила?
– Не, не. Не съм ходила. Отидох направо в другия. Но много се радвам, че вече знам...
– Нека те прекъсна тук, защото каза нещо много интересно. Каза, че не си отишла първо в нашия магазин, нали така?
– Да. Съжалявам. Просто предположих, че няма да имат нещо такова и...
– Слушай, Мей, ако трябва да съм честен, знам, че не си била в магазина. Това е едно от нещата, за които исках да си поговорим. Не си ходила в магазина нито веднъж. Ти – бивш спортист в колежа – не си ходила във фитнес залата и едва си се разходила из кампуса. Мисля, че си използвала около един процент от услугите тук.
– Съжалявам. Просто до момента беше такава лудница.
– А в петък вечер? И тогава имахме голямо събитие.
– Съжалявам. Исках да дойда на партито, но трябваше да се прибера до нас. Баща ми беше получил пристъп, който впоследствие се оказа лек, но нямаше как да зная, преди да се прибера.
Дан погледна стъкленото си бюро и забърса с кърпичка някакво петно. Доволен, той вдигна поглед.
– Напълно разбираемо е. Това, че прекарваш време с родителите си – повярвай ми, смятам, че е много готино. Просто искам да наблегна на социалния аспект на работата тук. Гледаме на тази компания като на общност и всеки, който работи тук, е част от това общество. И за да може всичко да върви както трябва, се изисква известна степен на участие. Представи си: ако сме група в детската градина и някое момиченце има рожден ден, и само половината от децата отидат, как ще се почувства рожденичката?
– Зле. Знам. Но отидох на цирка и наистина беше страхотно.
– Нали? И много се зарадвах да те видя там. Само че няма никаква следа, че си отишла. Никакви снимки, никакви коментари в Зинг, никакви отзиви, съобщения, нищо. Защо така?
– Не знам. Предполагам, просто съм се унесла в...
Дан въздъхна тежко.
– Знаеш, че обичаме обратната връзка от хората, нали? Че ценим мнението на всички в Кръга?
– Разбира се.
– И че Кръгът е основан, до голяма степен, на приноса и участието на хора като теб, нали?
– Да, знам.
– Виж. Напълно разбирам, че искаш да се виждаш с вашите. Все пак са ти родители! Много благородно от твоя страна. Както казах, много, много готино. Просто искам да кажа, че и ние те харесваме и искаме да те опознаем по-добре. В този ред на мисли се чудех дали би била така добра да останеш още няколко минутки, за да се видите с Джосая и Дениз. Помниш ги от първата ти обиколка, нали? Биха се радвали да продължат разговора ни в момента и да стигнат малко по-дълбоко. Как ти звучи?
– Добре.
– Не трябва да бързаш за вкъщи, или?...
– Не. Изцяло ваша съм.
– Чудесно, чудесно. Радвам се да го чуя. Ето ги и тях.
Мей се обърна и видя Джосая и Дениз, които махаха от другата страна на стъклената врата.
– Мей, как си? – попита Дениз, когато тръгнаха към конферентната зала. – Не мога да повярвам, че минаха три седмици, откакто за първи път те разведохме наоколо! Нека да седнем тук.