Джосая отвори вратата на залата, покрай която Мей беше минавала много пъти. Помещението беше овално, със стъклени стени.
– Ако искаш, седни ето тук – предложи Дениз и посочи кожен стол с висока облегалка. Двамата с Джосая седнаха срешу нея и започнаха да си нагласят таблетите и столовете, все едно се готвеха за разговор, който ще отнеме часове и няма да е особено приятен. Мей се опита да се усмихне.
– Както знаеш – започна Дениз и прибра тъмен кичур коса зад ухото си, – ние сме от „Човешки ресурси“ и това е съвсем редовна среща, която провеждаме с новите членове на общността. Правим ги някъде из компанията всеки ден и изключително много се радваме да се видим с теб отново. Ти си същинска загадка.
– Аз?
– Да, ти. От години не съм срещала някого, който да е толкова, как да кажа, забулен в мистерия.
Мей не беше сигурна как да реагира. Не се чувстваше забулена в мистерия.
– Затова реших като начало да си поговорим малко за теб и след като те опознаем по-добре, можем да обсъдим някои начини, по които да се чувстваш по-комфортно като активен участник в общността. Това добре ли ти звучи?
Мей кимна.
– Разбира се.
Погледна Джосая, който до момента не беше обелил дума, но трескаво работеше на таблета си.
– Чудесно. Мислех да започнем с това, че много те харесваме – продължи Дениз.
Джосая най-сетне се обади със светнали сини очи:
– Наистина много.
– Така е. Ти си супер готин член на екипа. Всички смятат така.
– Благодаря – промърмори Мей, убедена, че ще я уволнят. Беше прекрачила границата с молбата си да включат родителите й в здравния план. Как можа да го допусне толкова скоро след като започна?
– И работата ти тук е достойна за пример – добави Дениз. – Средната ти оценка не е падала под 97 и това е отлично, особено през първия ти месец. Чувстваш ли се доволна от представянето си?
Мей се опита да налучка правилния отговор.
– Да.
Дениз кимна.
– Чудесно. Но както знаеш, тук въпросът не е само до работата. Или, по-скоро, не всичко опира до оценки и одобрения и така нататък. Не си просто някакво колелце в машината.
Джосая енергично клатеше глава.
– За нас ти си пълноценно, уникално човешко същество с неограничен потенциал. И неразделна част от общността.
– Благодаря – каза Мей, вече не толкова сигурна, че я освобождават.
Усмивката на Дениз беше леко наскърбена.
– Но както сама знаеш, имаше един-два случая, в които стъпи накриво що се отнася до приобщаването ти в колектива. Разбира се, наясно сме с отчета от онази случка с Алистър и португалския му обяд. Смятаме обяснението ти за напълно разбираемо и сме обнадеждени от това, че си осъзнала какъв е проблемът. Само че отсъстваш от повечето събития вечер и през уикенда, които, разбира се, до едно са абсолютно по желание. Има ли нещо друго, което би искала да добавиш към впечатленията ни по този въпрос? Може би за случая с Алистър?
– Само това, че наистина се чувствах ужасно при мисълта, че неволно съм обидила Алистър.
Дениз и Джосая се усмихнаха.
– Добре, добре – каза Дениз. – Но фактът, че разбираш, ме обърква, като се имат предвид няколко от постъпките ти след онзи случай. Да започнем от миналия уикенд. Знаем, че си си тръгнала от кампуса в 5:42 в петък следобед и си се върнала в 8:46 в понеделник сутринта.
– Работа ли е имало през уикенда? – Мей се разрови в паметта си. – Изпуснала ли съм нещо?
– Не, не, не. Нямаше никаква задължителна работа тук през уикенда. Но това не означава, че нямаше хиляди хора през събота и неделя, които се забавляваха в кампуса и участваха в стотици различни дейности.
– Знам, знам. Но бях вкъщи. Баща ми не беше добре и се върнах да помогна.
– Съжалявам да го чуя – каза Джосая. – Имаше ли нещо общо с множествената склероза?
– Да.
По лицето на Джосая се изписа съчувствие, а Дениз се наведе напред.
– Но виж, точно тук става съвсем объркващо. Не знаем нищо за тази случка. Протегна ли ръка към някого от Кръга по време на тази криза? Знаеш, че в кампуса има четири групи за служители, които се борят с болестта? Две от тях са за деца с болни родители. Потърсила ли си някоя от тези групи?
– Не, още не. Но мислех да го направя.
– Добре – продължи Дениз. – Нека да обърнем внимание на това, защото е показателно – фактът, че знаеш за групите, но не си ги потърсила. Със сигурност съзнаваш ползите от това да споделяш информация за болестта?
– Да.
– А да споделяш с други млади хора, чиито родители страдат от нея — в това виждаш ли ползата?