– Напълно.
– Например, когато разбра, че баща ти е получил пристъп, си карала – колко, над двеста километра, и през това време нито веднъж не се опита да почерпиш информация от Вътрешния кръг или пък от Външния. Смяташ ли, че това е една пропиляна възможност?
– Сега – да, напълно. Просто бях разстроена и притеснена и карах като луда. Не бях много в час.
Дениз вдигна пръст.
– Аха, „в час“. Това е прекрасен израз. Радвам се, че го използва. Смяташ ли, че по принцип си „в час“?
– Опитвам се.
Джосая се усмихна и пъргаво написа нещо на таблета си.
– А обратното на това да си „в час“ би било?... – попита Дениз.
– Да отсъстваш?
– Да. Да отсъстваш. Да запомним и тази мисъл. Но нека преди това се върнем на баща ти и този уикенд. Той възстанови ли се?
– Да. Оказа се фалшива тревога.
– Добре. Радвам се да го чуя. Но е интересно, че не си споделила преживяването си с никого. Писала ли си нещо по въпроса? Съобщение в Зинг, коментар някъде?
– Не, не съм – призна Мей.
– Хм. Добре – каза Дениз и си пое дъх. – Мислиш ли, че някой друг би имал полза от твоя опит? Тоест, може би следващият човек, на когото му се наложи да кара два-три часа до вкъщи, евентуално би имал полза от това да знае какви изводи си си направила ти от тази случка, от този лек псевдопристъп?
– Със сигурност. Предполагам, че би могло да е полезно.
– Добре. Тогава какво смяташ, че би било редно да направиш?
– Да се включа в клуба за множествена склероза – каза Мей – и може би да пиша нещо за случилото се. Знам, че ще е полезно на хората.
Дениз се усмихна.
– Страхотно. Сега нека да поговорим за остатъка от уикенда. В петък разбираш, че баща ти е добре. Само че през останалата част от почивните дни – ни вест, ни кост. На практика изчезваш! – Очите й се разшириха. – В подобен случай някой като теб, с нисък рейтинг на активност, би могъл да поработи по въпроса, стига да пожелае. Но твоят всъщност спада – с две хиляди точки. Да не се вторачваме в числата, но в петък си била на 8625, а до събота си се озовала на 10 228.
– Не знаех, че е толкова зле – каза Мей. Мразеше се. Мразеше тази Мей, която като че ли само я препъваше. – Може би просто се възстановявах от стреса покрай историята с баща ми.
– Можеш ли да ни разкажеш какво прави в събота?
– Срам ме е... Нищо.
– Нищо в смисъл на?...
– Ами, през по-голямата част от деня си стоях вкъщи и просто гледах телевизия.
Лицето на Джосая светна.
– Нещо интересно?
– Просто женски баскетбол.
– Че какво лошо има в женския баскетбол?! – възкликна Джосая. – Обожавам женски баскетбол. Чела ли си коментарите ми в Зинг?
– Не, имаш тема за женски баскетбол ли?
Джосая кимна, засегнат, дори сащисан. В този момент се намеси Дениз.
– Отново е твърде интересно, че не си решила да споделиш с някого. Включила ли си се в някоя от дискусиите за спорта? Джосая, колко участници има в глобалната ни дискусия за женски баскетбол?
Джосая, който видимо още беше потресен, че Мей никога не е чела темата му, успя да намери бройката на таблета си:
– 143 891 – промърмори той.
– А колко от хората в Зинг са коментирали нещо по темата?
Джосая бързо провери:
– 12 992.
– А ти дори не си се включила, Мей. Защо смяташ, че е така?
– Ами, просто не смятам интереса си към женския баскетбол за толкова голям, че да се включа в някоя група или пък да следя нещо по въпроса, нали разбирате. Не съм толкова страстна фенка.
Дениз се намръщи.
– Това е интересен подбор на думи – „страстна“. Чувала ли си за СУП? „Страст, участие и прозрачност“?
Мей беше виждала буквите СУП из кампуса, но до този момент не ги беше свързвала с тези думи. Почувства се като глупачка.
Дениз сложи длани на бюрото, като че ли се готви да стане.
– Мей, знаеш, че това е компания за технологии, нали?
– Разбира се.
– И че се смятаме за водещи в социалните мрежи.
– Да.
– И знаеш какво означава терминът „прозрачност“, нали?
– Да. Разбира се.
Джосая погледна Дениз с надеждата да я успокои. Тя премести ръце в скута си. Джосая взе думата. Усмихна се и махна с пръст по екрана на таблета, обръщайки на нова страница.
– Добре. Нека да се върнем към неделята. Разкажи ни за неделя.
– Просто тръгнах да се връщам.
– И това е всичко?
– Също... карах каяк...
Джосая и Дениз се спогледаха изненадани.
– Карала си каяк? – попита Джосая. – Къде?
– В залива.
– С кого?
– С никого. Сама.
И двамата изглеждаха засегнати.
– И аз карам каяк – каза той и написа нещо на таблета, като натискаше доста силно.