– Колко често караш каяк? – попита я Дениз.
– Може би веднъж на няколко седмици.
Джосая се беше втренчил в таблета.
– Мей, гледам профила ти и не откривам нищо за каяци. Никакви усмивки, никакви рейтинги, никакви коментари, нищо. А сега ми казваш, че караш веднъж на няколко седмици?
– Е, може и да е по-рядко – засмя се тя.
Дениз и Джосая обаче не се засмяха. Той продължи да си гледа в таблета, докато Дениз я пронизваше с поглед.
– Когато ходиш да караш, какво виждаш?
– Не знам. Всякакви неща.
– Тюлени?
– Разбира се.
– Морски лъвове?
– Срещат се.
– Морски птици? Пеликани?
– Да.
Дениз затрака по таблета си.
– Добре, в момента търся видеодокументация с името ти за което и да е от тези твои пътешествия. Не намирам нищо.
– О, никога не нося камера.
– А как разпознаваш всички тези птици?
– Имам един малък наръчник. Просто подарък от бившия ми приятел. Като малка сгъваема книжка за местната дива природа.
– Значи е някаква брошура или какво?
– Да, водоустойчива е и...
Джосая въздъхна звучно.
– Съжалявам – каза Мей.
Той завъртя очи.
– Не е там въпросът. Проблемът е, че с хартията умира всякаква комуникация. Не позволява никаква приемственост. Гледаш си хартиената брошура и там приключва всичко. С теб. Все едно ти си единствената, която има значение. Само че ако документираше нещата... Ако използваше някоя апликация, с която да идентифицираш птиците, които срещаш, тогава всички можеха да имат полза от това – биолози, студенти, историци, бреговата охрана. Тогава всички можеха да знаят, че в този ден има морски птици в залива. Просто е влудяващо, като се замислиш колко знание се губи всеки ден заради подобна липса на далновидност. И не че искам да го нарека егоистично, но...
– Не, така е. Знам, че е така – промълви Мей.
Джосая омекна.
– Но ако оставим документирането настрана, съм просто изумен защо не си споменала нищо за каяци, никъде. В крайна сметка, това е част от теб. Неразделна част.
Мей без да иска се засмя.
– Не мисля, че е чак толкова неразделна. Или особено интересна.
Джосая вдигна поглед и очите му пламтяха.
– Напротив!
– Много хора карат каяк – каза Мей.
– Точно там е въпросът! – възкликна той поаленял. – Не искаш ли да се срещнеш с други хора, които карат каяк? – Той чукна по екрана. – Близо до теб в момента има 2331 души, които също обичат да карат каяк. Включително и аз.
Мей се усмихна.
– Не са малко.
– Повече или по-малко, отколкото очакваше? – попита Дениз.
– Повече, предполагам.
Двамата се усмихнаха.
– Е, тогава да те запишем някъде, където ще научиш повече за хората около теб, които карат каяк? Има толкова много апликации... – Джосая май отваряше някаква страница, където се готвеше да я запише.
– О, не знам... – побърза да каже Мей.
Лицата им посърнаха. Джосая като че ли отново се ядоса.
– Защо не? Смяташ, че интересите ти са маловажни ли?
– Не, не е това. Просто...
Той се приведе напред.
– Как мислиш, че се чувстват другите в Кръга, като знаят, че си толкова близо до тях физически, че си неоспорима част от тази общност, но не искаш те да знаят какви са хобитата и интересите ти? Как мислиш, че се чувстват?
– Не знам. Не мисля, че биха се чувствали някак.
– Само че не е така! – възкликна той. – Въпросът е, че не общуваш с хората около себе си!
– Но това е просто каяк – засмя се тя пак в опит да разведри атмосферата.
Джосая ровеше в таблета.
– Просто каяк? Осъзнаваш ли, че това е една тримилиардна индустрия? А ти го наричаш „просто каяк“! Мей, не разбираш ли, че всичко е навързано? Трябва да играеш своята роля. Трябва да участваш.
Дениз я гледаше настоятелно.
– Мей, налага се да ти задам един по-деликатен въпрос.
– Добре.
– Мислиш ли... Мислиш ли, че това може да е въпрос на самочувствие?
– Моля?
– Може би не искаш да се проявиш от страх, че мнението ти не е от значение?
Мей никога не се беше замисляла за това по този начин, но може и да имаше нещо вярно. Наистина ли беше твърде срамежлива, за да се прояви?
– Всъщност не знам – отрони тя.
Дениз погледна строго.
– Мей, не съм психолог, но ако бях, щях да се замисля върху самооценката ти. Разглеждали сме подобни модели на поведение. Такова отношение е поне асоциално, ако не и антисоциално, и е далеч от прозрачно. И знаем, че това поведение понякога произтича от ниска самооценка – мироглед, който се върти около позицията: „О, това, което искам да кажа, така или иначе не е толкова важно“. Мислиш ли, че това е твоят мироглед?