„Будна ли си?“
„Винаги.“
„Още нищо от Калден.“
„Стареца? Може да е умрял. След един дълъг живот.“ „Сериозно ли мислиш, че е шпионин?“
„Мисля, че си се разминала на косъм. Радвам се, че го няма. Притеснявах се за последиците, ако е агент.“
„Не е.“
„Значи просто е стар. Може би е нечий дядо и просто се е загубил? Още по-добре. Твърде млада си да ставаш вдовица.“
Мей се замисли за ръцете му. Тези ръце я бяха съсипали. Всичко, което искаше в момента, бяха ръцете му отново да я докосват. Дланта на кръста й, която я притискаше все по-близо. Наистина ли желанията й бяха толкова прости? И къде, по дяволите, потъна? Няма право да изчезва така.
Отново провери с търсачката в Кръга. Беше пробвала вече десетки пъти, без резултат. Но имаше право да знае къде е. Поне къде е, кой е. Ето това беше ненужното, старовремско бреме на несигурността. Можеше да научи мигновено каква е температурата в Джакарта, но не можеше да открие един човек в кампус като този? Къде е този мъж, който я бе докоснал така? Ако можеше да елиминира подобна несигурност – кога и от кого ще бъде докосната отново по определен начин, – щеше да елиминира и повечето източници на стрес на този свят, както може би и прилива на отчаяние, който набираше сила в гърдите й. Беше усещала това чувство, тази черна цепнатина, това проглушаващо раздиране дълбоко в себе си по няколко пъти в седмицата. Обикновено не траеше дълго, но когато затвореше очи, виждаше малко разкъсване в някаква черна тъкан и през този процеп чуваше писъците на милион невидими души. Осъзна колко странно е това и че не го е споделяла с никого. Можеше да го опише на Ани, но не искаше да я тревожи толкова скоро след идването си в Кръга. Какво е това чувство? Кой пищи през процепа в тъканта? Беше открила, че най-добрият начин да го преодолее, е да удвои концентрацията си, да се заеме с работа, да даде повече от себе си. За миг й мина глупавата мисъл, че може би ще открие Калден в ЛюбЛюб. Все пак пробва и се почувства като идиот, когато надеждите й не се потвърдиха. Цепнатината се разтваряше в нея, чернотата я обладаваше. Затвори очи и чу подводни писъци. Прокле незнанието и осъзна, че й трябва някой, за когото ще знае. Когото може да открие.
Почукването на вратата беше тихо и плахо.
– Отворено е – провикна се Мей.
Франсис провря лице в стаята и задържа вратата.
– Сигурна ли си? – попита.
– Аз те поканих, все пак.
Той се вмъкна вътре, като че ли на косъм се е спасил от някого, който го е гонил по коридора. Огледа стаята.
– Харесва ми как си я украсила.
Мей се засмя.
– Хайде да отидем в моята – предложи.
Тя понечи да откаже, но всъщност й стана любопитно. Всички стаи в общежитието се различаваха по нещо и откакто бяха станали толкова популярни и удобни, много от служителите на практика живееха в тях и можеха да ги персонализират. Когато стигнаха, Мей установи, че стаята много прилича на нейната, освен в някои лични детайли, които Франсис беше добавил, като например маска от папиемаше, която бил изработил като дете. Жълта и с огромни очи с очила, тя се пулеше от стената до леглото. Той забеляза, че Мей се е втренчила в нея.
– Какво? – попита той.
– Много е странно, не мислиш ли? Маска над леглото?
– Не я виждам, когато си легна. Искаш ли нещо за пиене?
Той погледна в хладилника и видя различни сокове и някакъв нов вид саке в закръглено стъклено шише с розов оттенък.
– Добре изглежда – каза Мей. – При мен няма такова. Моето е в по-обикновена бутилка. Може би е друга марка.
Франсис забърка питиета и за двама им, препълвайки чашите.
– Пия по няколко всяка вечер. Това е единственият начин да си забавя мозъка, за да мога да заспя. Имаш ли такъв проблем?
– На мен ми отнема един час.
– Е, с това нещо стават петнайсет минути.
Подаде й чашата. Мей надзърна вътре и отначало се замисли колко е тъжно да пиеш саке всяка вечер, но после реши и тя да пробва, още утре.