Франсис гледаше нещо между стомаха и лакътя й.
– Какво?
– Тази талия направо не се издържа – каза.
– Моля? – попита тя, макар да си мислеше, че няма никакъв смисъл. Не можеше да бъде с човек, който говори такива неща.
– Не, не! Искам да кажа, че е невероятна. Тази извивка, като лък е. – Той описа полукръг във въздуха. – Много ми харесва, че имаш широк ханш и рамене. И с тази талия...
Той се усмихна и я погледна в очите, все едно нямаше представа колко прямо е това, което беше казал, или просто не го беше грижа.
– Ами, благодаря...
– Казах го като комплимент. Като че ли тези извивки са били създадени да си сложиш ръцете там. – Той направи жест сякаш слага ръце на кръста й.
Мей се изправи, отпи от чашата и се замисли дали не е време да се маха. Но наистина й беше направил комплимент. Неуместен, непохватен, но много прям комплимент, който тя никога нямаше да забрави и който вече беше ускорил пулса й.
– Искаш ли да гледаме нещо? – попита Франсис.
Все още разтърсена, Мей сви рамене.
Той прегледа възможностите. Реално имаха достъп до всеки филм и телевизионно шоу, създавани някога. Прекараха пет минути в обсъждане на различните варианти, но после им хрумна друга, подобна, но по-добра идея.
– Чувала ли си новите неща на Ханс Уилис? – попита Франсис.
Мей беше решила, че ще остане и че мисълта да бъде с него й е приятна. Тук усещаше, че има власт и това й допадаше.
– Не. Кой е той?
– Един от музикантите, които живеят тук, не се ли сещаш? Миналата седмица записа цял концерт.
– И вече е излязъл?
– Не, но ако получи добри отзиви от Кръга, може и да го издадат. Чакай да видя дали ще го намеря.
Франсис пусна нежна композиция на пиано, която звучеше като току-що завалял дъжд. Мей стана да загаси лампите и остави бледата светлина на екрана да хвърля призрачното си сияние върху Франсис. Забеляза дебела книга с кожена подвързия и я взе в ръка.
– Какво е това? Нямам такава в моята стая.
– А, това си е мое. Албум. Просто снимки.
– Семейни снимки? – попита Мей, но си спомни за злополучната му семейна история. – Извинявай. Може би не се изразих по най-добрия начин.
– Няма защо. Да, нещо като семейни снимки са. Сестрите ми са на някои от тях. Но най-вече съм просто аз с приемните семейства. Искаш ли да го разгледаш?
– Тук в Кръга ли го държиш?
Франсис взе албума и седна на леглото.
– Не. Обикновено е вкъщи, но сега го донесох. Искаш ли да го разгледаш? Повечето са депресарски.
Франсис вече го беше разгърнал. Мей го наблюдаваше, докато разлистваше страниците. Видя Франсис в скромни всекидневни, облени в кехлибарена светлина, и в кухни, и тук-таме в някой увеселителен парк. Родителите винаги бяха размазани или извън кадър. Стигнаха до снимка, на която той беше седнал на скейтборд и гледаше през огромни очила.
– Сигурно са били на майката – каза той. – Погледни тези рамки. – Той прокара пръст около кръглите лещи. – Това е женски стил, нали?
– Май да – отговори Мей, вторачена в по-младото лице на Франсис. Имаше същото открито изражение, същия забележителен нос, същата пълна долна устна. Усети, че очите й се напълват със сълзи.
– Тези рамки не си ги спомням – обясни той. – Не знам откъде са се взели. Сигурно моята се е счупила и тази е нейна и ми я е дала.
– Изглеждаш сладък – каза тя, но единственото, което искаше, бе да плаче.
Франсис беше присвил очи и се взираше в снимката, все едно се надяваше да измъкне някакви отговори от нея, ако я гледа достатъчно дълго.
– Къде е било това?
– Нямам представа.
– Не знаеш къде си живял?
– Никаква идея. Дори това, че имам снимки, си е рядкост. Не всички приемни родители дават снимки, а ако го направят, винаги внимават да не се вижда нещо, което да ти помогне да ги намериш. Без фасади и дворове на къщите, без имена на улиците, табелки или отличителни знаци.
– Наистина ли?
Франсис я погледна.
– С приемни родители е така.
– Защо? За да не можеш да се върнеш ли?
– Просто е правило. Да, за да не можеш да се върнеш. Ако те вземат за една година, това е всичко, и не искат пак да им се озовеш на вратата – особено като по-голям. Някои от децата имаха проблемни наклонности и семействата се притесняваха какво може да стане, ако ги намерят, когато пораснат.
– Не знаех.
– Ами, странна система е, но има логика.
Той си допи сакето и стана да смени музиката.
– Може ли да разглеждам?
Франсис сви рамене. Тя запрелиства нататък в търсене на някакви издайнически образи. Но на нито една снимка не се виждаше нито адресът, нито къщата. Всички бяха направени или вътре, или в безлични задни дворове.