– Това да не е?...
– Той е – каза Ани, без да забави крачка. – Всеки ден идва някой. Музиканти, комици, писатели. Това е любимият проект на Бейли, да ги кани тук за някоя и друга изява, особено като имаш предвид колко трудно им върви навън.
– Знаех, че понякога идват такива гости, но всеки ден?
– Наемаме ги за една година напред. Направо се избиват.
Мъжът пееше с чувство, килнал глава, косата скриваше очите му, а пръстите му трескаво играеха по струните, но повечето хора в кафетерията не му обръщаха никакво внимание.
– Не искам и да си помисля колко струва това.
– Боже, да не мислиш, че им се плаща. А, чакай, трябва да се запознаеш с този човек.
Ани спря един мъж на име Випул, който скоро щял да революционизира цялата телевизия – медията, която повече от всички останали още си стоеше заседнала в двайсетия век.
– По-скоро деветнайсети – поправи я той с лек индийски акцент, макар че английският му звучеше прецизно и надменно. – Това е последното място, където клиентите никога не получават каквото искат. Последната следа от феодалните взаимоотношения между производител и зрител. Край на васалството! – завърши той, сбогува се и си продължи по пътя.
– Този тип е на съвсем друго равнище – каза Ани, докато си проправяха път навътре в кафетерията. Спряха се край пет-шест маси при изключителни хора и всеки работеше по нещо, което Ани смяташе, че „ще разтърси целия свят“ или „ще промени живота ни“, или че е „петдесет години преди времето си“.
Обхватът на дейностите тук беше зашеметяващ. Срещнаха две жени, които работеха над подводен проучвателен съд, който щеше да разкрие тайните на Марианската падина.
– Ще я картографират като Манхатън – каза Ани и двете жени не оспориха преувеличението.
Спряха се и при трима млади мъже, които гледаха в екран, вграден в масата. На него се виждаха триизмерни чертежи на ново по рода си нискобюджетно жилище, което лесно щеше да се въведе в развиващите се страни.
Ани хвана Мей за ръката и я повлече към изхода.
– Сега отиваме към Охрената библиотека. Чувала ли си за нея?
Мей не беше, но не искаше да си признае.
Ани й хвърли заговорнически поглед.
– По принцип не би трябвало да я виждаш, ама хайде, от мен да мине.
Качиха се в плексигласов асансьор с неоново осветление и се заиздигаха през атриума с изглед към всяко ниво и офис по пътя им, цели пет етажа.
– Не мога да разбера как подобни неща се вписват в бюджета – зачуди се Мей.
– Боже, и аз нямам представа. Само че тук не става въпрос само за пари, както предполагам сама се досещаш. Има достатъчно приходи, които да удовлетворят страстите на тази общност. Онези момчета с екожилищата, например, са програмисти, но двама са учили и архитектура. Изготвиха предложение и Мъдреците направо пощуряха. Особено Бейли. Направо си умира да спонсорира любознателността на великите млади умове. А библиотеката му е нещо нереално. Това е етажът.
Излязоха в дълъг коридор, чиито стени в цвят тъмна череша и орех бяха осветени в приглушената кехлибарена светлина на гъсторазположените полилеи.
– Старомодно отвсякъде – отбеляза Мей.
– Знаеш го Бейли, нали? Ами, пада си по такива праисторически работи. Махагон, месинг, витражи. На това му вика естетика. Преборили са го за другите сгради, но тук командва той. Виж това.
Ани се спря пред огромна картина, портрет на Тримата мъдреци.
– Грозилище, а?
Картината наистина беше някак нескопосана, сякаш рисувана от гимназист. На нея Тримата създатели на компанията бяха подредени пирамидално и облечени в най-типичните си дрехи, а по лицето на всеки леко карикатурно беше изписан характерът му. Тай Господинов, детето чудо на Кръга, беше с неугледни очила и огромен анорак с качулка. Гледаше наляво, усмихнат, все едно се наслаждава на момент на уединение, настроен на някаква далечна честота. Казваха, че се държи почти като аутист и тази картина като че ли целеше да го подчертае. С тъмната си рошава коса и гладко лице изглеждаше на не повече от двайсет и пет.
– Тай изглежда все едно за нищо не му пука, нали? – попита Ани. – Само че не е така. Никой от нас нямаше да е тук, ако той не беше такъв гений на мениджмънта. Но по-добре първо да ти обясня едно-друго. Бързо ще се издигаш, така че си трябва.