– Бас държа, че някои биха се зарадвали да те видят – отбеляза тя.
Франсис беше пуснал друга песен – старо соул парче, което Мей не можеше да разпознае. Върна се да седне до нея.
– Възможно е. Но би било извън споразумението.
– Значи не си се опитвал да се свържеш с тях? Искам да кажа чрез лицево разпознаване...
– Не знам. Не съм решил. Всъщност затова го донесох. Утре ще сканирам снимките, за да пробвам. Може и да има няколко попадения. Само че не мисля да правя повече по въпроса. Просто искам да запълня няколко празнини.
– Имаш право да знаеш поне най-основното.
Мей разлиства страниците, докато не стигна до снимка на Франсис като малък, на не повече от пет, с две девет или десетгодишни момичета от двете си страни. Знаеше, че това са сестрите му, които са били убити, и искаше да ги разгледа, макар да не осъзнаваше защо. Не искаше да го принуждава да говори за това и знаеше, че не трябва да казва нищо, че трябва да остави на него да започне разговора, а ако той не го направи скоро, че е редно да прелисти на следващата снимка.
Той си замълча и когато Мей обърна страницата, я заля силна вълна от чувства към Франсис. Беше се отнесла с него твърде грубо. Ето го тук, харесва я, иска да е с нея и е най-тъжният човек, когото някога е познавала. Това можеше да го промени.
– Пулсът ти направо откачи – обади се той.
Мей погледна гривната си и видя, че показва 134.
– Дай да видя твоята – посегна тя.
Той набра ръкав. Тя сграбчи китката му и я обърна. Неговият беше 128.
– И ти не си съвсем спокоен – каза му и отпусна ръка през скута му.
– Остави си ръката там и ще видиш как се ускорява – каза той и заедно се втренчиха в числото. Беше невероятно. Пулсът му бързо се ускори до 134. Мей се развълнува от тази власт, която стоеше пред очите й, измерима. Числото стана 136.
– Искаш ли да пробвам нещо? – попита го.
– Искам – прошепна той, задъхан.
Тя протегна пръсти между гънките на панталона му и намери пениса му, силно притиснат към катарамата на колана. Потърка връхчето с показалец и двамата видяха как числото се повиши на 152.
– Колко лесно се развълнува – отбеляза тя. – А представи си, че наистина се случваше нещо...
Очите му бяха затворени.
– Представям си – каза запъхтяно той.
– Харесва ли ти?
– Хм – едва промърмори той.
Мей беше завладяна от властта си над него. Докато гледаше как е подпрял ръце на леглото, как пенисът му се напъва в панталона, й хрумна нещо, което би могла да каже. Беше банално и никога не би го казала, ако знаеше, че някой може да разбере, но мисълта я накара да се усмихне, а и знаеше, че Франсис, това срамежливо момче, направо ще полудее.
– А какво ли друго измерва това? – попита тя и се приведе.
Очите му се облещиха, а ръцете започнаха борба с панталона, опитвайки се да го свалят. Но тъкмо когато го свлече до бедрата си, от устата му се изтръгна някакъв звук, нещо като „Боже...“ или „Може...“, след което се преви напред, отметна глава ту вляво, ту вдясно, докато накрая не се стовари назад на леглото с глава, подпряна на стената. Тя се отдръпна и го погледна – вдигнатата му блуза, голият чатал. Приличаше на огнище с едно-единствено малко дърво, обляно в мляко.
– Извинявай – каза той.
– Няма нищо. Хареса ми.
– Никога не ми се е случвало по-неочаквано.
Още дишаше тежко. Тогава в главата й проблесна сцената с баща й, потънал в дивана, безпомощен срещу собственото си тяло, и силно й се прииска да е някъде другаде.
– Трябва да вървя – каза.
– Така ли? Защо?
– Минава един, искам да се наспя.
– Добре – съгласи се той по начин, който не й хареса особено. Като че ли той самият също предпочиташе тя да си върви. Франсис стана и си взе телефона, който досега беше стоял подпрян на рафта срещу тях.
– Какво, да не си ни снимал? – пошегува се тя.
– Може би – отговори той с тон, който не остави място за съмнение.
– Чакай малко. Ти сериозно ли?
Мей се пресегна за телефона.
– Недей. Мой е – каза той и го тикна в джоба си.
– Твой ли? А това, което току-що направихме, твое ли е?
– Мое е точно толкова, колкото е и твое. А аз бях този с оргазма. И какво толкова ти пука? Не си била гола или нещо такова.
– Франсис. Не мога да повярвам. Изтрий го. Веднага.
– Да го изтрия ли? – каза той с насмешка и посланието беше ясно: „В Кръга нищо не се трие.“ – Нали трябва да мога да го гледам.
– Тогава всички ще могат да го гледат.
– Е, няма да го разпространявам, естествено.