– Франсис. Моля те.
– О, хайде де, Мей. Трябва да разбереш колко важно е това за мен. Не съм някакъв плейбой. Такива неща не ми се случват често. Не мога ли да си запазя спомен от случката?
– Няма за какво да се притесняваш – каза Ани.
Бяха в Голямата зала на „Просвещението“. Днес беше един от редките случаи, в които Стентън щеше да изнесе реч за „Идеи“, като при това беше обещал специален гост.
– Как да не се притеснявам?
Мей не можеше да мисли за друго през цялата седмица след случката с Франсис. Никой друг не беше гледал записа, но след като той го държеше на телефона си, значи стоеше и в облака на Кръга, до който всеки имаше достъп. Но най-вече беше разочарована от себе си. Бе позволила на един мъж да й причини едно и също нещо два пъти.
– Не ме моли пак да го трия – каза Ани, докато махаше на няколко по-висши служители в тълпата, от Бандата на четирийсетимата.
– Моля те, изтрий го.
– Знаеш, че не мога. Тук не трием, Мей. Бейли ще се побърка. Ще му се разбие сърцето. Чувства се лично наранен, когато някой дори само си помисли да трие информация. Като да убиваш бебета, казва той. Сама го знаеш.
– Само че това бебе прави чекия. Никой не иска това бебе. Трябва да изтрием това бебе.
– Никой няма да го види. Знаеш го. Деветдесет и девет процента от нещата в облака си стоят недокоснати. Ако и един човек го гледа, пак ще говорим. Договорихме ли се? – Ани докосна Мей по ръката. – А сега гледай. Не знаеш колко рядко се случва Стентън да говори. Трябва да е много голяма работа и сигурно има общо с някакви правителствени неща. Той е по тази част.
– Не знаеш ли за какво става въпрос?
– Имам някаква идея.
Стентън се качи на сцената, без някой да го представи. Публиката заръкопляска, но по осезаемо различен начин, отколкото бяха аплодирали Бейли. Бейли беше талантливият им чичо, персонален спасител на всеки един от тях. Стентън беше шефът, пред когото трябваше да се държат професионално и да пляскат професионално. В безупречен черен костюм без вратовръзка, той застана по средата на сцената и без да се представи или да ги поздрави, направо започна:
– Както знаете, прозрачността е нещо, което проповядваме в Кръга. Вдъхновяваме се от хора като Стюарт, който склони да разкрие живота си, за да подпомогне общото ни познание. Той заснема, съхранява всяка секунда от живота си вече пет години и е безценен ресурс както за Кръга, така и, обзалагам се, за цялото човечество. Стюарт?
Стентън погледна в публиката и откри Стюарт, Прозрачния човек, който се изправи с нещо като малък телеобектив около врата си. Плешив, на около шейсет и леко прегърбен, като че ли под тежестта на устройството, което лежеше на гърдите му. Получи топли овации, преди да си седне обратно.
– Съществува обаче и една друга област от обществения живот – продължи Стентън, – в която искаме и очакваме прозрачност, и това е демокрацията. Имаме късмет, че сме родени и отгледани в демокрация, при това такава, която постоянно се усъвършенства. Когато бях малък, например, за да се преборят с политическите сделки зад кулисите, гражданите настояха да се въведат Слънчевите закони. Те дадоха на хората достъп до срещи, публични изслушвания, преписи, какви ли не документи. Въпреки това обаче, толкова дълго след основаването на тази демокрация, всеки божи ден избраните от нас лидери все още се забъркват в скандали, обикновено свързани с неща, които не е трябвало да вършат. Нещо потайно, нелегално и против волята и интересите на републиката. Нищо чудно, че общественото доверие към Конгреса е 11 процента.
Из публиката се надигна ропот, който Стентън продължи да подклажда:
– Едва 11 процента! А както знаете, една определена сенаторка съвсем наскоро се оказа замесена в доста грозен скандал.
Някои хора се смееха, други пляскаха, трети се кискаха. Мей се наведе към Ани:
– Чакай, коя сенаторка?
– Уилямсън. Ти не чу ли? Арестували са я за всякакви особени работи. Разследват я за какво ли не, всякакви нарушения на етиката. Намерили са всичко в компютъра й, десетки странни търсения, сваляния – адски подозрителни неща.
Мей неволно се сети за Франсис. Насочи вниманието си обратно към Стентън.
– Ако работата ви е да сипете човешки екскременти по главите на пенсионерите, пак ще имате над 11 процента. Та, какво може да се направи? Как можем да си върнем доверието в лидерите? С радост ще ви съобщя, че има една жена, която приема всичко много сериозно и върши нещо по този въпрос. Нека ви представя Оливия Сантос, представител на окръг 14.
Набита петдесетинагодишна жена в червен костюм и жълт шал на цветя излезе иззад кулисите, като размахваше ръце над главата си. По рехавите, учтиви аплодисменти пролича, че малцина в залата знаят коя е. Стентън я прегърна сковано и тя застана до него със сплетени пред себе си ръце, а той продължи: