– Така ли? Не, не. Просто тук ми е уютно. Обичам да съм седнал на такива събития. А също и, предполагам, да имам вариант за бягство. – Той посочи с палец над рамото си към стълбите отзад.
– Аз лично съм доволна, че шефовете ми ме видяха – каза Мей. – Това ми беше приоритет. Теб трябва ли някой шеф да те вижда тук?
– Шеф? – За момент Калден я погледна, все едно е казала нещо на познат, но същевременно неразбираем за него език. – А, да – кимна той. – Видяха ме. Погрижих се.
– Ти май още не си ми казал като какво работиш тук.
– Ами, не знам. Не съм ли ти казал? Ха, виж онзи човек.
– Кой човек?
– Няма значение – като че ли вече беше забравил кого е гледал. – Значи си във „Връзки с обществеността“?
– Не. „Обгрижване на клиенти“.
Калден килна глава.
– О-о. Да. Това го знаех – коригира се неубедително. – И не си там отскоро?
Мей не сдържа смеха си. Човекът не беше с всичкия си. Умът му едва беше прикачен към тялото, а към земята още по-малко.
– Извинявай – погледна я с изражение, което изглеждаше безкрайно откровено и здравомислещо. – Наистина искам да запомня всички тези неща за теб. Дори се надявах да те видя на събирането.
– А ти откога каза, че работиш тук? — попита го тя.
– Аз ли? Ами... – Той се почеса по тила. – Хм. Не знам. От известно време.
– Месец? Година? Шест години? – подкани го тя, вече почти сигурна, че нещо не му е наред.
– Шест ли? Това значи от самото начало. Мислиш ме за достатъчно стар, че да съм работил тук шест години? Не искам да изглеждам чак толкова стар. Заради косата ли?
Мей не знаеше какво да отговори. Естествено, че заради косата. Побърза да смени темата.
– Да се разходим за по чаша вино?
– Ти върви, ако искаш.
– Какво, страх те е да си излезеш от скривалището ли?
– Не, просто не съм в особено общително настроение.
Мей се запъти към масата, където чакаха няколкостотин пълни чаши.
– Ти си Мей, нали?
Тя се обърна и видя двете жени, Даяна и Хилари, които строяха подводницата за Стентън. Спомни си, че се запознаха още на първия й ден и оттогава получаваше новини от тях на втория си екран поне три пъти дневно. Деляха ги броени седмици от завършване на съда, който Стентън смяташе да спусне в Марианската падина.
– Следя напредъка ви – каза Мей. – Невероятно! Строите го тук, така ли?
Мей хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че Калден не е решил да се измъкне.
– Да, с хората от Проект 9 – отговори Хилари и махна с ръка към някоя друга, незнайна част на кампуса. – Така е по-безопасно, за да опазим всички патентовани работи.
– Това е първата подводница, в която ще могат да се поберат големи морски организми – похвали се Даяна.
– И на вас ли се пада честта да отидете?
Двете се засмяха в един глас.
– Не – каза Хилари, – това нещо се строи за един-единствен човек: Том Стентън.
Даяна я погледна леко накриво, след което се обърна към Мей.
– Просто е прекалено скъпо да се направи за повече хора.
– Да де – обади се Хилари, – това имах предвид.
Когато се върна на стълбите при Калден с виното, той седеше на същото място, но някак си също се бе сдобил с две чаши.
– Минаха оттук с поднос – обясни и се изправи.
За момент двамата останаха така, с по две заети ръце, и Мей не можеше да измисли друго, освен да си кажат наздраве и с четирите чаши, както и направиха.
– Срещнах екипа, който строи подводницата. Познаваш ли ги?
Калден завъртя очи с досада. Не беше виждала никой друг да го прави в Кръга.
– Какво? – попита го тя.
– Нищо. Хареса ли ти речта?
– Цялата история със Сантос ли? Да. Много вълнуващо. – Внимателно си подбираше думите. – Смятам, че наистина ще е съдбоносно, ъм, събитие в историята на демо... – Спря се, когато видя, че Калден се усмихва. – Какво?
– Нищо. Не е нужно и ти да ми изнасяш реч. Чух какво каза Стентън. Наистина ли мислиш, че това е добра идея?
– А ти не мислиш ли?
Той сви рамене и изгълта половината чаша.
– Този човек понякога ме тревожи. – Тогава, след като осъзна, че не е трябвало да се изказва така за един от Мъдреците, той бързо смени тактиката. – Просто е толкова умен. Плашещо е. Наистина ли ти изглеждам стар? Колко ми даваш? Трийсет?
– Не изглеждаш чак толкова стар.
– Не ти вярвам. Тъкмо на толкова си изглеждам.
Мей отпи от едната чаша. Загледаха се по образа, който се предаваше от камерата на Сантос и се прожектираше на стената в дъното. Група служители стояха и наблюдаваха Сантос, която стоеше на няколко метра. Един от тях видя собственото си лице на стената и вдигна ръка, за да закрие дигиталния си образ.