Калден наблюдаваше внимателно с набръчкано чело.
– Хм – каза и наклони глава като турист, който се опитва да разгадае чудат местен обичай. След това се обърна към Мей и погледна двете й чаши, после погледна и своите, като че ли едва сега осъзнаваше колко е странно да стоят така, при това на стълбите. – Ще се отърва от едната – каза и пресуши лявата.
Мей направи същото.
– Извинявай – каза без причина. Знаеше, че скоро ще й се замае главата и няма да може да го скрие. И щяха да последват лоши решения. Опита се да каже нещо умно, докато още може.
– И къде отива всичко това? – попита го.
– Всичко от камерата ли?
– Да, съхранява ли се някъде тук? В облака?
– Ами да, разбира се, и в облака, но трябва да се пази и на физическо място. Записите на Стюарт... Чакай. Искаш ли да ти покажа нещо?
Калден вече беше преполовил стълбището надолу с чевръсти като на паяк крака.
– Не знам – каза Мей.
Той погледна нагоре към нея, сякаш го е обидила.
– Мога да ти покажа къде съхраняват Стюарт. Искаш ли? Няма да те водя в някоя тъмница.
Мей се огледа за Дан и Джаред, но не ги откри. Беше останала за час и я бяха видели, затова предположи, че може да си тръгне. Направи няколко снимки, качи ги и написа няколко съобщения в Зинг с подробности и коментари от събитието. След това последва Калден надолу по три реда стълби до нещо, което приличаше на подземие.
– Ще трябва да ти се доверя – каза.
– Налага се – отговори той, запътил се към голяма синя врата. Докосна с пръсти един панел и вратата се отвори. – Ела.
Мей го последва по дълъг коридор, който сякаш свързваше една сграда с друга по тунел дълбоко под земята. Скоро пред тях се появи втора врата и Калден отново я отвори с отпечатък. Тя продължи след него, зашеметена от невероятното му право на достъп до такива места и достатъчно подпийнала, че да не мисли дали е разумно да следва този изваян човек през лабиринта. Слязоха още по-надълбоко, може би четири етажа, и се озоваха в друг дълъг коридор, след което се спуснаха по следващо стълбище. Скоро чашата започна да й пречи, затова я допи.
– Това къде мога да го оставя? – попита. Без да каже нищо, Калден взе чашата и я остави на най-долното стъпало.
Кой бе този човек? Имаше достъп до всяка врата, която се изпречеше на пътя им, но се държеше като анархист. Никой друг в Кръга не би оставил чаша така – би се сметнало за колосално замърсяване – и никой не би тръгнал на такова пътешествие по средата на официално празненство. Някакъв приглушен глас в нея й подсказваше, че Калден най-вероятно ще я вкара в проблеми и че това, което вършеха в момента, сигурно е против някои, или всички, правила.
– Още не знам какво работиш – обади се тя.
Ходеха по мрачен коридор, който леко се спускаше надолу без видим край. Калден се обърна.
– Нищо особено. Ходя на срещи. Слушам, давам обратна информация. Нищо кой знае какво – каза той, докато крачеше чевръсто пред нея.
– Познаваш ли Ани Алертън?
– Естествено. Страхотна е. Между другото, пазиш ли си още онзи лимон, който ти дадох?
– Не. Така и не узря.
– Хм – изсумтя той и очите му за момент загубиха фокус, като че ли нещо ги беше призовало другаде, дълбоко в съзнанието му, за бърза, но решаваща калкулация.
– Къде сме? – попита Мей. – Имам чувството, че сме на хиляда метра под земята.
– Не съвсем – очите му се завърнаха. – Но почти. Чувала ли си за Проект 9?
Доколкото знаеше, Проект 9 беше общото име за всички тайни проучвания на Кръга: от космическите технологии – Стентън смяташе, че в Кръга могат да проектират много по-добър космически кораб за многократна употреба – до слуховете за някакъв план да заложат и да осигурят достъп до огромни масиви от данни в човешката ДНК.
– Там ли отиваме? – попита Мей.
– Не – той отвори поредната врата.
Влязоха в стая с размерите на баскетболно игрище, която тънеше в полумрак, с изключение на десетина прожектора, насочени към гигантска червена метална кутия, голяма колкото автобус. Стените й бяха гладки, полирани и обковани със сложна плетеница от лъскави сребристи тръби.
– Прилича на скулптура на Доналд Джъд – отбеляза тя.
Калден се обърна към нея с грейнало лице.
– Много се радвам, че го казваш. Този човек беше голямо вдъхновение за мен. Обожавам една негова мисъл: „Това, което съществува, съществува, и всичко е на негова страна“. Виждала ли си му произведенията на живо?
Мей беше съвсем бегло запозната с творчеството на Доналд Джъд – бяха имали няколко лекции за него в един от курсовете й по история на изкуството, – но не искаше да разочарова Калден.