– Не, но много го харесвам. Обичам тази негова тежина.
При тази реплика по лицето на Калден се появи нещо ново, някакъв нов респект или по-скоро интерес към Мей – като че ли току-що беше станала триизмерна и устойчива.
Тогава обаче Мей се издъни.
– За компанията ли я е направил?
Калден се засмя и я погледна. Интересът още беше там, но видимо по-слаб.
– Не, не, отдавна не е сред живите. Това просто беше вдъхновено от неговата естетика. Всъщност е машина. Или поне отвътре. Нещо като памет.
Калден я изчака да коментира изречението му. Но Мей не каза нищо.
– Това е Стюарт – завърши най-сетне той.
Мей не знаеше нищо за компютърната памет, но си мислеше, че съхраняването на подобна информация може да се осъществи и в по-малки размери.
– Цялото това нещо за един човек? – изуми се.
– Машината записва суровия материал, а освен това има и капацитета да обработва всякакви връзки. Всеки запис се картографира по стотици различни параметри. Всичко, което вижда Стюарт, се засича с останалия видео материал, който имаме, и по този начин картографираме целия свят и всичко в него. А и, естествено, полученото от апарата на Стюарт е в пъти по-детайлно и богато на информация от всяка друга потребителска камера.
– А защо е тук вместо в облака или в някоя пустиня?
– Е, едни хора си разпръскват пепелта, други предпочитат да останат близо до дома, нали?
Мей не беше много сигурна какво трябва да означава това, но усещаше, че не бива да си го признава.
– И тръбите са за електричество, така ли?
Калден отвори уста, спря се, след това се усмихна.
– Не. Това е вода. Един тон вода, който охлажда процесорите. Водата протича през системата и охлажда целия апарат. Милиони литри всеки месец. Искаш ли да видиш и стаята на Сантос?
Поведе я през врата, която водеше в друга, идентична стая с втора гигантска червена кутия, която се издигаше по средата.
– Отначало беше предвидена за друг, но тогава се появи Сантос и я дадоха на нея.
Мей вече беше казала твърде много глупави неща за една вечер и главата й беше замаяна, затова се въздържа от всичките въпроси, които искаше да му зададе. Как може тези неща да заемат толкова много място? И да ползват толкова много вода? И ако дори само още сто човека поискат да запишат всяка своя минута – а със сигурност щеше да има хиляди желаещи да станат прозрачни, щяха да се молят да се доредят, – как щеше да е възможно, когато всеки живот заема толкова място? Къде щяха да отидат всичките червени кутии?
– О, чакай, нещо ще се случи! – възкликна Калден, хвана я за ръка и я заведе обратно в стаята на Стюарт, където се заслушаха в жуженето на машините.
– Случи ли се? – попита Мей, развълнувана от докосването на ръката му, меката му длан, топлите му дълги пръсти.
Калден вдигна вежди, давайки й знак да изчака.
Отгоре долетя силен звук – без съмнение от течаща вода. Мей вдигна поглед и за момент си помисли как ще ги залее, но осъзна, че е просто водата в тръбите, която се е засилила към Стюарт, за да охлади всичко, което е видял.
– Красив звук, не мислиш ли? – каза Калден и я погледна така, сякаш му се искаше да се върне към мига, в който Мей е била нещо повече от преходна.
– Прекрасен – съгласи се тя. И тогава, тъй като виното я беше омаяло и тъй като току-що я беше хванал за ръка, и тъй като нещо в звука на течащата вода като че ли я беше окрилило, Мей взе лицето му в ръце и го целуна.
Ръцете му се вдигнаха и я хванаха плахо около кръста, само с връхчетата на пръстите, все едно е балон, който не искат да спукат. Но за един ужасен миг устните му останаха безжизнени, сковани. Мей помисли, че е направила грешка. Но тогава като че ли сигналите и импулсите най-сетне достигнаха до мозъка му и устните му се пробудиха и отвърнаха на целувката й.
– Чакай малко – каза той след няколко секунди и се отдръпна. Кимна в посока на червената кутия, която съхраняваше Стюарт, и я поведе за ръка извън стаята, в тесен коридор, който тя не беше забелязала. Беше тъмно и колкото по-навътре отиваха, толкова по-слабо проникваха светлините на Стюарт.
– Сега вече ме е страх – каза Мей.
– Почти стигнахме – успокои я Калден.
Тогава се чу скърцане на метална врата. Тя се отвори и разкри пред тях огромно помещение, осветено от слабо синкаво сияние. Калден я заведе до необятна пещера, висока десетина метра и с овален свод.
– Какво е това?
– Трябвало е да е част от метрото – обясни той. – Но са го изоставили. Сега си стои празно, странна комбинация между тунел, прокопан от човек, и истинска пещера. Виждаш ли сталактитите?