Той посочи нататък по безкрайния тунел, където сталагмитите и сталактитите му придаваха вид на паст, поръбена с неравномерни зъби.
– Къде води?
– Свързва се с тунела под залива. Минавал съм към километър, но нататък става твърде мокро.
От мястото, на което стояха, се виждаше черната вода на плитко езеро, събрало се на пода на тунела.
– Предполагам, че тук ще настанят последователите на Стюарт – каза той. – Хиляди, но сигурно по-малки. Вероятно скоро ще докарат контейнерите до човешки размери.
Двамата се взряха в тунела и Мей си представи безкрайна решетка от червени метални кутии, които се простират в тъмнината. Той върна погледа си върху нея.
– Не бива да казваш на никого, че съм те водил тук.
– Няма – каза тя, след което осъзна, че за да спази обещанието, трябва да излъже Ани. В момента й се стори като нищожна цена. Искаше отново да го целуне, затова придърпа лицето му надолу към своето и разтвори устни. Затвори очи и си представи дълбоката пещера, синкавата светлина отгоре, тъмната вода отдолу.
Там, в сенките, далеч от Стюарт, нещо в Калден се промени и ръцете му станаха по-уверени. Прегърна я по-здраво, ръцете му набраха сила. Устните му се откъснаха от нейните и се плъзнаха по бузата й надолу към шията, където се спряха, след това се качиха към ухото й с пламенен дъх. Мей се опита да не изостава, още държеше лицето му, изучаваше врата му, гърба му, но той беше този, който водеше, който имаше планове. Дясната му ръка беше ниско на кръста й и я притискаше все по-близо, все по-силно, и тя усети твърдината върху стомаха си.
И изведнъж се озова във въздуха. Беше я вдигнал и тя сплете крака около него, докато той я носеше целеустремено в посока зад гърба й. Отвори очи за момент, но после ги затвори – не искаше да знае къде отиват, вярваше му, макар да знаеше колко е грешно, вярваше му, толкова дълбоко под земята, вярваше на мъж, когото не можеше да открие, чиято фамилия не знаеше.
Той я спусна надолу и тя се приготви за допира на пещерния под, но вместо това усети мекотата на нещо като дюшек. Сега вече отвори очи. Бяха в някаква ниша, пещера в пещерата, на около метър над земята и издълбана в стената. Беше пълна с одеяла и възглавници, върху които той леко я положи.
– Тук ли спиш? – попита тя и в трескавото си състояние й се стори съвсем логично.
– Понякога – каза той и издиша огън в ухото й.
Спомни си за презервативите, които й дадоха в кабинета на д-р Вилялобос.
– Имам нещо – каза тя.
– Чудесно – отговори той, взе един и докато разкъсваше опаковката, тя плъзна панталона му надолу по бедрата.
С две бързи движения той свали панталона и бельото й и ги захвърли встрани. Зарови лице в корема й, ръцете му държаха външната страна на бедрата й, пръстите му се приплъзнаха бавно нагоре, навътре.
– Върни се горе – каза тя.
Той я послуша и прошепна в ухото й:
– Мей...
Тя не можеше да промълви и дума.
– Мей... – каза той отново, докато тя се разтапяше.
Събуди се в общежитията и отначало помисли, че го е сънувала, всеки един миг: подземните стаи, водата, червените кутии, ръката на кръста и после леглото, възглавниците в пещерата в пещерата – нищо не й се струваше реално. Беше като някаква безразборна маса от образи, с които сънищата си играят и които не са възможни в истинския свят. Но когато се разбуди, изкъпа и облече, осъзна, че всичко наистина се беше случило така, както го помнеше. Беше целунала този Калден, за когото знаеше толкова малко, и той я заведе не само в няколко свръхсекретни стаи, а и в тъмна ниша, където се изгубиха за часове наред, преди да се унесат.
Обади се на Ани.
– Спахме заедно.
– Кой? Ти и стареца?
– Не е старец.
– Не миришеше ли на мухъл? Не ти ли разказа за пейсмейкъра и памперсите? Не ми казвай, че е умрял върху теб.
– Няма и трийсет.
– Този път поне разбра ли как се казва?
– Не, но ми даде номер, на който мога да го намирам.
– О, колко стилно. И пробва ли го?
– Още не.
– Още не?
Стомахът я сви. Ани въздъхна тежко.
– Знаеш, че се притеснявам да не е някакъв шпионин или маниак. Увери ли се, че е редовен?
– Да. Работи в Кръга. Каза, че те познава и имаше достъп до много места. Нормален е. Е, може би малко ексцентричен.
– Достъп до места? Какво искаш да кажеш? – Тонът й стана по-суров.
В този момент Мей знаеше, че трябва да започне да я лъже. Искаше отново да бъде с Калден, искаше да се обвие около него в същия този миг, и не можеше да допусне Ани да рискува достъпа й до него, до широките му рамене, елегантния му силует.