– Искам да кажа, че просто знаеше накъде отива – каза Мей.
Дълбоко в себе си признаваше, че наистина може да е тук нелегално, да е някакъв натрапник и внезапно й просветна, че може би живее в онова странно подземно леговище. Можеше да представлява някакъв орган, който се бори срещу Кръга. Можеше да работи за сенатор Уилямсън или някой бъдещ конкурент на Кръга. Можеше да е просто безизвестен блогър, който иска да се домогне до машината в центъра на света.
– И какво, къде спахте? В стаята ти ли?
– Да – каза Мей. Така не беше толкова трудно да я лъже.
– И остана при теб?
– Не, трябваше да се прибира. – Осъзнавайки, че колкото по-дълго си говорят, толкова повече лъжи трябва да изрече, Мей си измисли причина да затвори. – Днес трябва да ме включат във Вътрешната анкета – каза тя. Което малко или много си беше истина.
– Обади ми се по-късно. И трябва да разбереш как се казва!
– Добре.
– Мей, не съм ти шеф. Не искам да те следя или нещо такова. Но компанията трябва да знае кой е този тип. Сигурността на компанията е нещо, което трябва да приемаме сериозно. Хайде днес да го дешифрираме, искаш ли? – Гласът й се беше променил. Звучеше като недоволен началник. Мей сдържа гнева си и затвори.
Обади се на номера, който й беше дал Калден, но от другата страна не вдигна никой. Нямаше опция да остави съобщение. И отново осъзна, че няма начин да се свърже с него. Докато бяха заедно, от време на време се беше замисляла дали да не го попита за фамилията му или за каквато и да е друга информация, но така и не намери подходящия момент, а и той не я попита за подробности – затова тя предположи, че на раздяла ще си обменят информация. Но в крайна сметка забравиха. Или поне тя забрави. А как всъщност се разделиха? Той я изпрати до общежитията и отново я целуна, там, на входа. Или не беше така. Мей се замисли и си спомни, че Калден се държа също като при миналата им раздяла: дръпна я встрани, извън светлината пред входа, и я целуна четири пъти – по челото, брадичката и двете бузи, все едно я прекръсти. След това се извърна и потъна в сенките край водопада, където Франсис по-рано беше открил виното.
По време на обедната почивка Мей тръгна към „Културната революция“, където по молба на Джаред, Джосая и Дениз щеше да бъде включена във Вътрешната анкета. Увериха я, че това е награда, голяма чест, при това приятна – да бъде един от представителите на Кръга, който ще сподели вкусовете си, предпочитанията си, пазарните си навици и планове, и всичко в полза на клиентите.
– Това наистина е следващата крачка за теб – беше казал Джосая.
Дениз беше кимнала:
– Мисля, че много ще ти хареса!
Пийт Рамирес беше леко сладникав, но красив мъж, с няколко години по-възрастен от Мей, в кабинета му нямаше нито бюро, нито столове, нито прави ъгли. Стаята беше кръгла и когато Мей се появи на вратата, Пийт стоеше прав и говореше по телефона с безжични слушалки, докато размахваше бейзболна бухалка и гледаше през прозореца. Покани я да влезе и приключи разговора. Още държеше бухалката в лявата си ръка, а с дясната се здрависа с нея.
– Мей Холанд, толкова се радвам, че си тук. Знам, че си в почивка, затова ще сме бързи. След седем минути ще си готова, ако нямаш против подобна безцеремонност.
– Няма проблем.
– Чудесно. Знаеш ли защо си тук?
– Мисля, че да.
– Тук си, защото мнението ти е важно. Толкова важно, че целият свят трябва го знае – мнението ти за всичко. Не се ли чувстваш поласкана?
Мей се усмихна.
– Да.
– Добре, виждаш ли тези слушалки?
Той посочи устройството на главата си. Покрай челюстта му се спускаше едва видим микрофон.
– Ще те обзаведа със същите. Харесват ли ти? – Мей се усмихна, но Пийт не чакаше отговори. Той сложи вторите слушалки на главата й и нагласи микрофона. – Ще кажеш ли нещо, за да регулирам звука?
Не държеше таблет и Мей предположи, че работи изцяло с ретинен интерфейс – първият в Кръга, когото срещаше.
– Просто кажи какво яде сутринта.
– Един банан и зърнена закуска.
– Чудесно. Хайде първо да ти изберем сигнален тон. Имаш ли предпочитания? Някое свирукане, или звънче, нещо конкретно?
– Може би нещо стандартно, някое свирукане?
– Това е свирукането – каза той и Мей го чу в слушалките.
– Така е добре.
– Трябва да е по-добре от добре. Ще го чуваш постоянно. Трябва да си сигурна. Чуй още няколко.
Той й пусна още десетина варианта и в крайна сметка Мей се спря на фина камбанка с приятно ехо, все едно звучи от някоя далечна църква.
– Страхотно – каза Пийт. – Нека сега да ти обясня за какво иде реч. Искаме да добием една обща представа чрез подбрани образци от Кръга. Задачата е много важна. Ти си една от избраните, защото мнението ти е ключово за нас, както и за клиентите. Отговорите, които даваш, ще ни помогнат да разработим услугите си според клиентските нужди. Разбираш ли?