Един вторник следобед, когато се опитваше да мине прага на 1800-те и коментираше стотици снимки и мнения във Вътрешния кръг, случайно мерна в далечината силует, който се беше облегнал на касата на вратата в другия край на стаята. Беше мъж със същата раирана блуза, каквато носеше Калден при последната им среща. Стоеше със скръстени ръце и наклонена глава, като че ли виждаше нещо, което не може съвсем да разбере или повярва. Мей беше убедена, че е Калден и дъхът й спря. Преди да успее да измисли по-малко отчаяна реакция, тя му помаха и той й отвърна на поздрава, макар ръката му да се вдигна едва до нивото на кръста.
„Мей“, каза гласът в слушалките.
В този момент силуетът се извърна и изчезна.
„Мей“, повтори гласът.
Тя свали устройството от главата си и изтича до вратата, където го беше видяла, но там нямаше никого. Инстинктивно отиде пред тоалетните, където се бяха запознали, но не го видя и там. Когато се върна обратно на бюрото, някой й седеше на стола. Франсис.
– Все още съжалявам – каза той.
Мей го погледна. Дебелите му вежди, забележителният му нос, плахата му усмивка. Тя въздъхна и се вгледа в тази усмивка на човек, който никога не беше сигурен дали е схванал шегата. През изминалите дни си беше мислила и за него – абсолютната противоположност на Калден. Калден беше призрак, който искаше тя да го гони, а Франсис беше толкова достъпен, без капка мистерия. В един или два момента на слабост се беше чудила какво да прави, когато се видят отново. Дали да се поддаде на готовността му, на простичкия факт, че иска да е близо до нея? Въпросът се въртеше в главата й от няколко дни, но едва сега научи отговора: не.
Още я отвращаваше. Това покорство. Този копнеж. Този умолителен глас. И онази кражба.
– Изтри ли записа? – попита тя.
– Не – каза той. – Знаеш, че не мога. – След това се усмихна и се завъртя на стола й. Мислеше си, че пак са приятелчета. – Имаше един въпрос във Вътрешния кръг и му отговорих вместо теб. Предполагам одобряваш Кръга да изпраща помощи в Йемен?
Мей за момент си представи как юмрукът й потъва дълбоко във физиономията му.
– Моля те, върви си.
– Мей. Никой не го е гледал. Просто си стои в архива. Едно видео сред още десет хиляди само от онзи ден, само от Кръга. Едно от милиардите по света, всеки ден.
– Е, аз обаче не искам да е едно от милиардите.
– Мей, знаеш, че технически нито един от нас вече не е собственик на записа. Не мога да го изтрия, дори и да искам. Като новините е. Не са твои, дори и да ти се е случило на теб. Историята не може да е твоя. Част е от нещо колективно.
Главата й щеше да се пръсне.
– Имам работа – каза тя през зъби и едва се въздържа да не го зашлеви. – Би ли си тръгнал?
Едва сега той като че ли осъзна, че тя наистина го ненавижда и не го желае наоколо. Лицето му се изкриви в намусена гримаса. Погледна си обувките.
– Знаеш ли, че одобриха „ДетТектор“ във Вегас?
Макар и само за момент, й стана жал за него. Франсис беше отчаян човек, който никога не е имал детство, без съмнение цял живот се е опитвал да угоди на тези около себе си, на всички приемни родители, които са нямали и намерение да го задържат.
– Това е чудесно, Франсис – каза тя.
Наченка на усмивка разведри лицето му. С надеждата, че това ще го успокои и ще я остави да си върши работата, тя продължи:
– Спасяваш много животи.
Сега вече лицето му грейна.
– Знаеш ли, за шест месеца всичко може да приключи. Може да е навсякъде. Пълно покритие. Всяко едно дете – проследимо, всяко едно дете – в безопасност, завинаги. Стентън сам ми го каза. Знаеш ли, че дойде в лабораторията? Лично се интересува.
– Това е прекрасно, Франсис – каза Мей и я обзе вълна от чувства към него, някаква смесица от емпатия, съжаление и дори възхищение. – Ще говорим по-късно.
Постижения като това на Франсис се случваха изумително често през последните седмици. Чуваха се слухове, че Кръга, в частност Стентън, ще поеме ръководството над Сан Винченцо. И в това имаше логика, при положение че повечето услуги се спонсорираха и постоянно бяха подобрявани от компанията. Говореше се и че инженерите на Проект 9 са открили начин да заменят случайния безпорядък на сънищата ни с организирана мисъл и разрешаване на проблеми от истинския живот. Друг екип на Кръга пък беше на ръба да открие начин да разсейва торнадото в мига, в който се образува. А да не забравяме и любимия на всички проект, по който се работеше от месеци: преброяването на песъчинките в Сахара. Нуждаеше ли се светът от това? Ползата от проекта не беше очевидна, но Мъдреците подхождаха към него с чувство за хумор. Стентън, който беше лансирал това начинание, го наричаше майтап, нещо, което на първо място правеха, за да разберат дали е възможно да се направи (макар че очевидно не можеше да има съмнение, като се имат предвид елементарните алгоритми), и чак тогава в името на каквато и да е полза за науката. Мей го разбираше както повечето хора от Кръга: като демонстрация на мощ и на това, че с волята, изобретателността и паричните средства на Кръга нито един въпрос на този свят няма да остане без отговор. И така, едва към края на есента, след известна театралност – бяха удължили процеса по-дълго от нужното, тъй като самото преброяване бе отнело три седмици – най-накрая разкриха броя на песъчинките в Сахара, число, което беше абсурдно огромно и на пръв поглед не значеше кой знае какво за никого, освен потвърждение, че в Кръга вършат това, което са казали, че ще свършат. Нещата се докарваха докрай, при това с невероятна скорост и ефикасност.