Главният напредък, за който самият Бейли пишеше коментари в Зинг на всеки няколко часа, беше стремително увеличаващият се брой лидери както в САЩ, така и по света, които бяха решили да станат прозрачни. Според мнозина вълната тепърва набираше сили. Когато Сантос за първи път обяви решението си, имаше медийно покритие, но далеч не толкова експлозивно, колкото се бяха надявали в Кръга. Но по-късно, когато хората бяха започнали да влизат в профила й, да гледат записите и да осъзнават, че тя съвсем не се шегува – че позволява на зрителите да виждат и чуват точно това, което се случва през деня й, без филтри и цензура, – публиката започна да се увеличава лавинообразно. Сантос обявяваше графика си всеки ден и до втората седмица, когато имаше среща с група лобисти, които искаха да сондират в тундрата на Аляска, зрителите бяха милиони. Сантос се държа открито с лобистите и нямаше нито проповеди, нито окуражаване от нейна страна. Беше съвсем пряма, зададе всички въпроси, които би задала и зад затворени врати, и така прикова вниманието на зрителите си, дори ги вдъхнови. До началото на третата седмица още двайсет и един лидери от САЩ помолиха Кръга за подкрепа да станат прозрачни. Сред тях бяха кмет от Сарасота, сенатор от Хавай и, съвсем очаквано, и двамата сенатори от Калифорния. Целият градски съвет на Сан Хосе. Кметът на Индипендънс, Канзас. И всеки път, когато някой от тях се обвържеше, Мъдреците пишеха съобщения в Зинг, набързо се организираше пресконференция и се излъчваше моментът, в който дните им ставаха прозрачни. До края на първия месец се получиха хиляди искания от цял свят. Стентън и Бейли бяха слисани, поласкани, изумени, както сами споделиха, но се бяха оказали натясно. Кръгът не можеше да отговори на търсенето. Само че не смятаха положението да е такова задълго. Производството на камерите, които все още не бяха достъпни за обществото, вървеше с пълна пара. Фабриката в китайската провинция Гуандун добави работни смени и се започна построяване на втора сграда с четирикратно по-голям капацитет. Всеки път, когато инсталираха камера и някой нов лидер станеше прозрачен, се появяваше ново известие от Стентън, организираше се ново празненство и публиката нарастваше. До края на петата седмица имаше 16 188 длъжностни лица, от Линкълн до Лахор, които бяха станали напълно прозрачни, а списъкът на чакащите се увеличаваше.
Натискът върху онези, които още не бяха направили тази крачка, премина от учтив в деспотичен. Всички, от учените до редовите избиратели, задаваха един и същи очевиден и гръмогласен въпрос: ако не си прозрачен, какво криеш? Макар някои граждани и коментатори да бяха против прозрачността от съображения за лично пространство, наблягайки на това, че правителствата на всички нива винаги са се нуждаели от него в името на сигурността и ефикасността, инерцията смаза всички подобни аргументи и прогресията продължи. Ако не действаш под слънчевата светлина, какво вършиш в сенките?
Имаше и една друга, прекрасна тенденция, нещо като поетична справедливост – всеки път, когато някой надигнеше глас срещу предполагаемия монопол на Кръга или нечестната монетизация на личните данни на потребителите, или направеше някое друго параноично и очевидно лъжовно твърдение, скоро се оказваше, че въпросният човек е престъпник или ренегат от висша класа. Един се беше свързал с терористична мрежа в Иран. Друг купуваше детска порнография. Всеки път тези индивиди се появяваха в новините, където се показваше как следователите напускат домовете им с компютри, на които са били търсени какви ли не гадости и които съхраняват нелегални, неморални материали. Беше съвсем логично. Та кой би се опитал да спъне безупречния напредък на света, ако не някой отстъпник от закона?