За броени седмици непрозрачните лидери бяха заклеймени като парии. Откритите управници не желаеха да се срещат с тях, ако не е пред камерата, затова и непрозрачните бяха отлъчени. Избирателите им се чудеха какво толкова крият и съдбата им беше предрешена. При всеки предстоящ избирателен цикъл малцина биха се осмелили да се кандидатират, преди да са обявили прозрачността си – което предполагаше мигновено и перманентно да се повиши качеството на кандидатите. Вече никога нямаше да има политик без непосредствена, абсолютна отговорност, тъй като думите и действията им щяха да са всеобщо достояние, неподлежащи на дебат. Вече нямаше да има задни стаички и мътни сделки. Щеше да има само яснота, само светлина.
Неизбежно беше прозрачността да достигне и до Кръга. Докато тя се разпространяваше сред управляващите, отвън и отвътре на Кръга започваше да се мърмори: Ами самият Кръг? Да, каза Бейли публично и пред служителите, и ние трябва да сме открити. Така започна собственият им план за прозрачност, като първата стъпка беше инсталацията на хиляда „Очи на промяната“ из кампуса. Отначало ги поставиха в общите стаи, кафетериите и външните площи. По-късно, след като Мъдреците премислиха всякакви проблеми, които биха представлявали камерите за предпазване на интелектуалната собственост, поставиха под наблюдение и коридорите, работните пространства и дори лабораториите. Покритието не беше пълно – все още имаше стотици чувствителни места без достъп, включително тоалетните и други лични помещения, но като цяло кампусът изведнъж беше станал ясен и открит пред очите на около милиард ползватели на Кръга и всички, които вече бяха лоялни към компанията и омаяни от нейната мистичност, сега се чувстваха по-близо до нея, като част от един отворен и приветлив свят.
В отдела на Мей имаше осем камери и броени часове преди пускането им на живо тя и всички останали в стаята получиха по още един екран, на който щяха да могат да си съставят собствена решетка от образи и да се фокусират върху всяка гледка от кампуса. Можеха да проверят дали любимата им маса в Стъклената столова е свободна. Дали фитнес залата е претъпкана. Дали играта на кикбол е сериозна, или играчите се лигавят. Мей се изненада колко интерес предизвиква животът в кампуса на Кръга сред външните хора. След няколко часа вече беше получила съобщения от бивши съученици в гимназията и колежа, които я бяха открили и вече можеха да наблюдават работата й. Учителят й по физкултура от прогимназията, който навремето я беше смятал за недостатъчно подготвена за президентския тест за физическо здраве, сега се оказа впечатлен: „Радвам се, че тренираш толкова усилено, Мей!“. Едно бивше краткотрайно гадже от колежа пък й писа: „Не ставаш ли от това бюро?“.
Започна да мисли повече за облеклото си на работа. За това къде се почесва, кога си духа носа и как. Но й беше приятно и полезно. Мисълта, че я гледат, че за една нощ Кръгът се е превърнал в най-наблюдаваното работно място в света, й напомни по-осезаемо от всякога колко драстично се бе променил животът й само за няколко месеца. Преди дванайсет седмици работеше в офис за комунални услуги в родния си град, за който никой не беше и чувал. Сега общуваше с клиенти по цялото земно кълбо, управляваше шест екрана, обучаваше група новаци и като цяло се чувстваше по-нужна, по-ценена и интелектуално по-стимулирана, отколкото някога беше смятала за възможно. А с инструментите, които предлагаше Кръгът, бе възможно да влияе на световни събития, дори да спасява животи на другия край на планетата.
Същата сутрин получи съобщение от една своя приятелка от колежа, Таня Шварц, която я молеше да помогне на брат й в инициативата, която той бе подел. В Гватемала имало паравоенна групировка, възродена от терористичните сили през осемдесетте, която нападала села и отвличала жени. Една от тях на име Ана Мария Херера беше успяла да избяга и разказваше за ритуални изнасилвания, за малолетни момичета, превръщани в секс-робини, и за убийствата на отказалите да се подчинят. Таня не беше активист в училище, но казваше, че сега се е видяла принудена да направи нещо при вида на тези зверства и молеше всички, които познава, да се включат в инициативата, наречена „Чуваме те, Ана Мария“. „Нека знае, че има приятели по цял свят, които няма да допуснат това да продължава“, пишеше Таня.
Мей видя снимка на Ана Мария, седнала в бяла стая на разгъваем стол, вдигнала поглед, с безизразно лице и безименно бебе в скута. До снимката имаше бутон с усмихнато личице, на който пишеше „Чувам те, Ана Мария“. Когато го натисна, Мей знаеше, че името й ще се добави в списъка на всички, изразили подкрепата си.