„Също толкова важно е да изпратим съобщение до тази групировка, че осъждаме действията им“, пишеше още Таня. Под снимката на Ана Мария имаше размазано изображение на група мъже в разнородно военно облекло, които ходеха през гъстата джунгла. Встрани имаше бутон със сърдито личице, който казваше „Осъждаме Централните гватемалски охранителни сили“. Мей за миг се поколеба, съзнавайки сериозността на това, което се кани да направи – да застане срещу тези изнасилвани и убийци, – но реши, че трябва да изкаже позицията си. Натисна бутона. Автоматичният отговор й благодари и й съобщи, че е 24 726-ият човек, подкрепил Ана Мария, и 19 282-ият, възпротивил се срещу групировката. Таня казваше, че усмивките се изпращат направо до телефона на Ана Мария, но и че брат й още търси начин да се свърже с Централните гватемалски охранителни сили.
След петицията на Таня Мей остана на стола си с усещане за пълна осъзнатост, нащрек – съзнаваше не само че вероятно си е създала врагове в лицето на гватемалската групировка, а и че хиляди зрители са видели как го прави. Това й донесе толкова богата гама от себеусещания, както ясното съзнание за авторитета, съпътстващ заеманата от нея позиция. Реши да отиде до тоалетната, да си наплиска лицето със студена вода и да се поразтъпче. Тъкмо там и звънна телефонът. Скрит номер.
– Ало?
– Аз съм. Калден.
– Къде беше?
– Трудно е за обяснение. С всички тези камери...
– Нали не си шпионин?
– Знаеш, че не съм.
– Ани така смята.
– Искам да те видя.
– В тоалетната съм.
– Знам.
– Знаеш ли?
– Търсачки, камери... Не е трудно.
– А ти къде си?
– Идвам. Стой там.
– Не. Не.
– Трябва да те видя. Стой там.
– Не. Ще се видим после. Има събитие в „Новото царство“. Вечер на свободното слово. Сигурно, публично място.
– Не, не. Не мога там.
– Не може да идваш тук.
– Мога. И идвам.
И затвори.
Мей си погледна в чантата. Имаше презерватив. Остана. Избра си крайната кабинка и зачака. Знаеше, че да го чака не е мъдро решение. Че е грешка, откъдето и да го погледнеш.
Нямаше да може да разкаже на Ани. Ани по принцип одобряваше всякакви плътски дейности, но не и тук, на работа, в тоалетната. Би могла да злепостави Ани, че я е поканила в Кръга, да се отрази зле на репутацията й. Погледна часа. Бяха минали вече две минути, а тя още стоеше в кабинката и чакаше мъж, когото познаваше само бегло и който може би просто искаше да се възползва от нея на все по-странни места. Защо го чакаше?
Защото искаше да се случи. Искаше той да я обладае, в тази кабинка, да знае, че се е оставила той да го направи, в тоалетната, на работа, и че това ще си остане единствено между тях двамата. Защо се нуждаеше от такова нещо? Чу вратата да се отваря и след това щракването на резе, което дори не знаеше, че съществува.
След това долови дългите крачки на Калден. Стъпките затихнаха и на тяхно място се появи злокобното скърцане от напъна на винтове и стомана. Усети сянка над себе си и изви шия нагоре, където видя силует, спускащ се надолу. Калден се беше покачил по високата стена на кабинките и беше пропълзял през преградите, за да стигне до нейната. Усети го как се плъзна зад нея. Топлината на тялото му загря гърба й, а дъхът му направо изгаряше тила й.
– Какво правиш?
Устата му се разтвори пред ухото й и езикът му се гмурна напред. Тя ахна и се отпусна към него. Ръцете му обвиха корема й, проследиха линията на талията, бързо се спуснаха към бедрата и здраво ги притиснаха. Тя ги тласна навътре и нагоре, докато умът й бушуваше, но накрая наложи правото си да върши подобно нещо – беше на двайсет и четири и ако не вършеше подобни неща сега – точно такива, точно сега, – никога нямаше да ги направи. Това беше младостта.
– Мей – прошепна той, – спри да мислиш.
– Добре.
– И си затвори очите. Представи си какво ти правя.
Устата му беше на шията й, целуваше я, ближеше я, а ръцете му бяха заети с полата и бельото й. Свали ги от бедрата й и ги остави да паднат на земята, след което я придърпа към себе си и мигновено проникна в нея.
– Мей – прошепна.
Тя се притисна към него, докато ръцете му държаха бедрата й, и го тласна толкова дълбоко в себе си, че го усети близо до сърцето си.
– Мей – повтори, докато тя подпираше стените от двете им страни, все едно иска да удържи останалия свят.
Тя свърши, запъхтяна, след нея и той, потръпвайки, но безмълвно.
И двамата веднага се разсмяха тихо, наясно, че са направили нещо безразсъдно, застрашаващо кариерата им, и че трябва да си вървят. Той я извърна към себе си и я целуна по устата с отворени очи, в които се четеше удивление и палавост.