– Чао – каза й, а тя само му помаха и усети как тялото му отново се вдига зад нея над стените на кабинките и изчезва.
И тъй като той се спря пред вратата, за да я отключи, и защото тя не знаеше дали ще го види отново, Мей извади телефона си, пресегна се над стената и снима, без да знае дали изобщо ще го хване в кадър. Когато погледна снимката, видя само дясната му ръка от лакътя до връхчетата на пръстите. Останалата част от него вече си беше отишла.
Защо да лъже Ани, запита се тя без да знае отговора, но с ясното съзнание, че все пак ще я излъже. След като се освежи в тоалетната, се върна на бюрото си и тъй като не успя да се сдържи, веднага й писа. Ани летеше някъде за или над Европа. „Отново с белокосия“, гласеше съобщението. Това, че изобщо й казва, щеше да доведе до ред лъжи, големи и малки, и в минутите между изпращането на съобщението и очаквания отговор на Ани Мей се замисли колко точно да скрие и защо. Отговорът най-сетне пристигна. „Трябва да знам всичко. В Лондон съм с някакви лакеи от Парламента. Мисля, че един току-що си извади монокъла. Разсей ме с нещо.“ Докато обмисляше колко от истината да й каже, реши да я сервира на час по лъжичка. „В тоалетната.“ Ани отговори веднага: „Със стареца? В тоалетна? Памперси ли сменяхте?“. „Не. В кабинка. И беше МОГЪЩ.“
Някой я повика по име. Обърна се и видя Джина с огромната й, напрегната усмивка.
– Имаш ли минутка?
Мей се опита да скрие екрана с диалога си с Ани, но Джина вече го беше видяла.
– С Ани ли си пишеш? Вие май наистина сте близки, а?
Мей кимна, извърна си телефона и цялата ведрина се отцеди от лицето на Джина.
– Все още ли е удобен моментът да ти обясня за конверсията и търговската стойност?
Мей напълно беше забравила, че Джина ще идва да й демонстрира ново равнище на задълженията й.
– Разбира се.
– Ани не ти ли е казвала вече за тези неща? – попита тя с изражение, на ръба да се пропука.
– Не, не е – увери я Мей.
– Не ти е обяснявала за конверсията?
– Не.
– Нито за търговската стойност?
– Не.
Изражението на Джина се поразведри.
– А, добре. Чудесно. Ами тогава да го направим ли сега? – Тя като че ли потърси по лицето на Мей и най-нищожния признак на съмнение, който би станал причина съвсем да рухне.
– Идеално – отговори Мей и Джина отново светна.
– Ами тогава да започнем с конверсията. Сравнително очевидно е, но все пак да кажа, че компанията нямаше нито да съществува, нито да се разраства и да се доближава до затварянето на Кръга, ако не се осъществяваха реални продажби и не се стимулираше реална търговия. Ние сме тук като портал към информацията на целия свят, но разчитаме на подкрепата на рекламодателите, които се надяват да достигнат до клиентите чрез нас, нали така?
Джина се усмихна и големите й бели зъби за миг превзеха лицето й. Мей се опитваше да се концентрира, но не можеше да спре да си мисли за Ани на срещата в Парламента, която от своя страна сигурно си мислеше за нея и Калден. А когато тя самата се замисли за себе си и Калден, за ръцете му около кръста й, които нежно я придърпват, очите й бяха затворени, умът й, който уголемяваше всичко...
Джина още говореше.
– Но как да провокираме, да стимулираме продажбите – тъкмо това е конверсията. Можеш да пишеш коментари в Зинг, да оценяваш и да препоръчваш който и да е продукт, но можеш ли с всичко това да предизвикаш действие? Да използваш доверието на хората в теб, за да ги стимулираш да направят покупка – това е ключово, нали?
Джина вече седеше до Мей и пръстите й играеха по таблета, където отвори сложна таблица. В този момент Мей получи още едно съобщение от Ани на втория екран. Тя леко го завъртя настрани. „Вече трябва да се направя на шеф: този път разбра ли как се казва?“
Мей видя, че Джина също чете съобщението и дори не се опитва да го прикрие.
– Давай – каза Джина. – Изглежда важно.
Мей се пресегна през Джина до клавиатурата си и написа лъжата, която беше решила да й каже още когато излезе от тоалетната. „Да. Знам всичко.“ Ани отговори веднага:
Джина четеше заедно е Мей.
– Сигурно е готино просто ей така да си пишете с Ани Апертън.
– Да, предполагам – отговори Мей и написа: „Не казвам“.
Джина прочете съобщението и като че ли я интересуваше не толкова съдържанието, колкото самият факт, че този разговор се води пред нея.