– Виж, имаме еднакви! Искаш ли винце?
Тримата се подредиха в кухнята както винаги – около кухненския плот, и започнаха да режат, да валят в панировка и да си приказват за различните промени в здравето на баща й. Сега вече имаше избор за лекарите. Сега вече нямаше ограничения за лекарствата, които може да взима – всичко се покриваше, при това без такси. И докато говореха за здравето му в последно време, Мей забеляза, че майка й е по-ведра, по-бодра. Дори носеше съвсем къси панталонки.
– И най-хубавото е – каза баща й, – че сега майка ти има тонове свободно време. Всичко е много просто. Отивам на един преглед и от там нататък действа Кръгът. Без посредници. Без кандърдисваници.
– Онова там каквото си мисля ли е? – попита Мей. На масата във всекидневната стоеше сребрист полилей, който отблизо приличаше на полилеите на Мърсър. Сребристите рамене всъщност бяха боядисани рога. Мей никога не беше проявявала кой знае какъв ентусиазъм към изкуството му – дори докато бяха гаджета, все трябваше да си смуче комплименти от пръстите, – но този наистина й хареса.
– Да – потвърди майка й.
– Не е зле – призна Мей.
– Не е зле ли? – обади се баща й. – Това е най-добрият и сама го знаеш. Щеше да струва поне пет хилядарки в някой от онези бутици в Сан Франциско, а той ни го даде безплатно.
Мей се впечатли.
– Защо безплатно?
– Е как защо? – попита майка й. – Защото ни е приятел. Защото е един мил млад мъж. И не бързай да въртиш очи или да пускаш някой от твоите остроумни коментари.
Мей си замълча и след като през главата й минаха десетина нелюбезни изказвания по адрес на Мърсър, осъзна, че изпитва великодушие към него. Просто защото той вече не й беше нужен, защото тя беше важен и измерим двигател на световната търговия и защото имаше избор между други двама мъже в Кръга – единият вулканична, калиграфска енигма, която се катери по стените, за да я обладае отзад. Сега Мей вече можеше да си позволи великодушие към горкия Мърсър с чорлавата глава и гротескната тлъста задница.
– Наистина е хубав – каза тя най-сетне.
– Радвам се, че смяташ така – отвърна майка й. – Ще имаш възможност да му го кажеш лично след няколко минути. Ще дойде за вечеря.
– Не – простена Мей. – Моля ви, не.
– Мей – скастри я баща й. – Ще дойде. Точка.
Знаеше, че не може да спори. Вместо това си наля чаша червено вино и докато слагаше масата, изпи половината. Докато Мърсър почука на вратата и сам се покани вътре, лицето й беше почти изтръпнало, а мислите – мъгляви.
– Здрасти, Мей – плахо я прегърна той.
– Полилеят ти е страхотен – каза тя и още, преди да е доизрекла думите, видя въздействието им върху него, затова продължи. – Много е красив.
– Мерси – обърна се към родителите й той, сякаш да се увери, че и те са чули същото.
Мей си наля още вино.
– Наистина – продължи тя. – Знам, че те бива в тези работи. – Когато го каза, се постара да не го поглежда в очите, защото знаеше, че ще проличи скритото в тях съмнение. – Но това ти е най-добрият до момента. Много се радвам, че си вложил толкова много в... Просто се радвам, че любимото ми твое творение е в къщата на нашите.
Мей си извади телефона и снима полилея.
– Какво правиш? – попита Мърсър, макар да изглеждаше доволен, че тя го смята за достоен за снимка.
– Просто исках да го снимам. Виж – показа му го.
Родителите й бяха изчезнали някъде, защото вероятно мислеха, че тя иска да остане насаме с Мърсър. Що за абсурд.
– Добре изглежда – каза той и се вгледа в снимката по-дълго, отколкото Мей очакваше. Очевидно не беше толкова самонадеян, че да се радва на комплименти и открито да се гордее с произведенията си.
– Невероятно изглежда – поправи го тя. Виното я беше окрилило. – Много мило от твоя страна. И знам, че това значи много за тях, особено сега. Внася нещо много важно тук. – Беше я обзела еуфория, която не се дължеше единствено на виното. По-скоро на облекчението и лекотата. Семейството й беше спасено. – Това място беше потънало в мрак.
И за един кратък миг двамата с Мърсър като че ли бяха възвърнали предишното си приятелство. Мей, у която Мърсър вече от години будеше разочарование, граничещо със съжаление, сега си припомни, че той е способен да върши нещата добре. Знаеше, че е състрадателен и много мил, въпреки че тесногръдието му я вбесяваше. Но сега, когато видя това произведение на изкуството – можеше ли да го нарече? – и ефекта му върху къщата, вярата й у Мърсър се възроди.