Това й даде идея. Под претекст, че отива до стаята си да се преоблече, Мей бързо изкачи стълбите. Седна на леглото и за три минути беше качила снимката на полилея на двайсетина страници за дизайн и вътрешен интериор, с препратка към сайта на Мърсър (където стояха единствено телефонният му номер и няколко снимки – не го беше обновявал от години) и имейл адреса му. Ако той не беше достатъчно разумен да си развива бизнеса, то тя с радост можеше да го свърши вместо него.
Когато приключи, завари Мърсър с родителите й около кухненската маса, отрупана със салати, панирано пилешко и зеленчуци. Очите им я проследиха, докато слизаше по стълбите.
– Виках те – каза баща й.
– Предпочитаме да ядем, преди да е изстинало – добави майка й.
Мей изобщо не ги беше чула.
– Извинявайте. Просто... Еха, изглежда страхотно. Татко, не мислиш ли, че полилеят на Мърсър е превъзходен?
– Да. И ти го казах, както и на него самия. Цяла година молихме за някоя от творбите му.
– Просто чаках правилните рога – каза Мърсър. – Доста време мина докато получа наистина добри. – Той обясни как си ги набавя – че купува само от доверени съдружници, хора, които е сигурен, че не са убили елена на лов или, ако са, че е било по заръка на Министерството на риболова и дивеча, за да се контролира популацията.
– Впечатлена съм – каза майка й. – Преди да съм забравила, искам да вдигна тост за... Какво е това?
Телефонът на Мей беше прозвънял.
– Нищо – каза тя. – Но след малко мисля, че ще имам добри новини. Давай, мамо.
– Та, казвах, че вдигам тост за това, че ни...
Сега зазвъня телефонът на Мърсър.
– Извинете ме – каза той и прекъсна повикването, когато успя да извади апарата от джоба си и да напипа копчето.
– Приключиха ли всички? – попита майка й.
– Извинявай, госпожо Холанд – каза Мърсър. – Слушаме те.
Но в този момент телефонът на Мей отново избръмча шумно и когато погледна екрана, тя видя трийсет и седем нови съобщения и коментара в Зинг.
– Нещо, което да очаква вниманието ти?
– Не, още не – каза Мей, макар че беше толкова развълнувана, че едва се сдържаше. Толкова се гордееше с Мърсър и скоро щеше да му покаже нещо за публиката, която би могъл да има и извън Лонгфийлд. Ако за първите няколко минути беше получила трийсет и седем съобщения, след още двайсет отзивите щяха да са стотици.
Майка й продължи.
– Исках да ти благодаря, Мей, за всичко, което направи за здравето на татко си и за моите нерви. И исках да кажем наздраве и за Мърсър като част от семейството и да му благодаря за красивия подарък. – Тя се спря, сякаш очакваше всеки момент да прозвучи следващото бръмчене. – Е, радвам се, че успях да се изкажа. Хайде да ядем. Всичко изстина.
Започнаха да се хранят, но след няколко минути Мей беше чула толкова много съобщения – екранът й постоянно се обновяваше, – че не можеше да чака повече.
– Добре, вече не издържам. Качих снимката на полилея ти, Мърсър, и хората са луди по него! – С грейнало лице, тя вдигна чашата. – Ето за това трябва да кажем наздраве.
Мърсър не изглеждаше доволен.
– Чакай малко. Качила си я къде по-точно?
– Това е страхотно, Мърсър – каза баща й и също си вдигна чашата.
Мърсър обаче не помръдна.
– Къде си я качила, Мей?
– Навсякъде, където трябва – каза тя, – и коментарите са невероятни. Тя прегледа екрана си. – Ще прочета първото. Цитирам: „Леле, прекрасен е“. Това е от известен промишлен дизайнер в Стокхолм. Ето още едно: „Супер е. Прилича на нещо, което видях в Барселона миналата година“. Дизайнер от Санта Фе със собствен магазин. Дава ти три от четири звезди и някои предложения как да го подобриш. Обзалагам се, че можеш да продаваш там, стига да поискаш. И още едно...
Мърсър сложи длани на масата.
– Спри. Моля те.
– Защо? Дори не си чул най-хубавата част. Имаш 122 усмивки в „ДизайнМайнд“, което е невероятно за толкова кратко време. А там имат и класация и си в топ 50 за днес. Всъщност дори знам как да го повишим... – В същия момент Мей осъзна, че подобна активност със сигурност ще качи ПопРанга й над 1800. А ако достатъчно от тези хора си купят от творбите му, това ще й докара стабилна конверсия и търговска стойност...
– Мей. Спри. Моля те, спри. – Мърсър се беше втренчил в нея с малките си кръгли очички. – Не искам да повишавам глас тук, в дома на родителите ти, но или ще спреш, или ще се наложи да си тръгна.
– Само изчакай една секунда – каза тя и запревърта съобщенията в търсене на едно определено, което със сигурност щеше да го впечатли. Беше от Дубай и ако успееше да го намери, знаеше, че съпротивата му ще се изпари.